Разбира се, не се случваше единствено с французите. Ами онзи нюйоркски политик, когото хванаха да кара автомобила си пиян към второто си семейство? Не един мъж си има любовница, от която му се е родило дете. Като добавим и казаното от Берлеан относно брачните затруднения между Рик Колинс и Карън Тауър, картината става пълна. Разбира се, имаше и още дупки за запълване, като например защо Колинс се е обадил на Териса, първата си жена, за да й каже, че трябва на всяка цена да дойде в Париж.
Залових се да обяснявам теорията си на Берлеан, ала като видях, че не я слуша с внимание, млъкнах.
— Какво пропускам? — попитах.
Мобилният му телефон забръмча. Берлеан отново заговори на френски, като ме остави в пълно неведение. Като се прибера, ще трябва да се снабдя със записи на уроци по френски език или да взема някои други мерки. Той свърши да говори, бързо отключи вратата на килията и ми махна с ръка да изляза. Подчиних се. Той с бърза крачка тръгна надолу по коридора.
— Берлеан?
— Хайде. Трябва да ти покажа нещо.
Върнахме се в стаята, на която пишеше „Група Берлеан“. Льофевр беше вътре. Той ме погледна така, сякаш току-що се бях пръкнал от задника на най-злия му враг. Нагласяваше новия монитор на компютъра — плосък и може би седемдесет и пет сантиметра широк.
— Какво става? — попитах аз.
Берлеан седна пред клавиатурата. Льофевр се отдръпна. В стаята имаше още две ченгета. Те също се бяха дръпнали до стената. Берлеан погледна монитора, после сведе очи към клавиатурата. Намръщи се. На бюрото му имаше поставка за салфетки. Той измъкна една и започна да бърше клавиатурата.
Льофевр каза нещо на френски, което ми прозвуча като жалба.
Берлеан изстреля нещо в отговор, като сочеше към клавиатурата. Щом свърши с бърсането, той започна да пише.
— Русото момиче във фургона — обърна се Берлеан към мен. — На каква възраст ти се стори?
— Не мога да кажа.
— Помисли си.
Напрегнах се, поклатих глава.
— Зърнах само дълга руса коса.
— Седни — покани ме той.
Придърпах един стол. Той отвори електронната си поща и повика някакъв файл.
— Чакам още видеоматериали — каза. — Но тук се вижда най-ясно.
— Какво е това?
— Наблюдателна камера от летище „Дьо Гол“.
На монитора се появи цветна фотография — очаквах да видя нещо размазано в черно и бяло, ала образът бе ясен. Безброй много автомобили — аха!, виждаше се паркингът — и много народ. Присвих очи.
Берлеан посочи горе вдясно.
— Те ли са?
За жалост камерата беше твърде далече и предметите не се виждаха добре. На изображението имаше трима мъже. Единият си прикриваше лицето с нещо бяло, вероятно риза, и кръвта не се виждаше. Белязания.
Кимнах с глава.
С тях беше и русокосото момиче, но аз чак сега схванах въпроса. От този ъгъл — откъм гърба — не можех да отгатна възрастта му, ала със сигурност не беше нито на седем, нито дори на десет или дванайсет, освен ако не бе израснало много на височина. Беше девойка. По дрехите изглеждаше на не повече от деветнайсет, много млада, но едва ли бе възможно да се каже със сигурност.
Русокосата вървеше между двамината яки мъже. Белязания се виждаше далеч вдясно.
— Това са те — казах, после додадох: — За каква възраст говорим при девойката? Седем или осем. Русата коса, предполагам. Тя ме заблуди. Реагирах по-буйно от необходимото.
— Не съм толкова сигурен.
Погледнах към Берлеан. Той свали очилата си, постави ги на масата и затърка лицето си с две ръце. Излая нещо на френски. Тримата полицаи, включително Льофевр, излязоха от стаята. Останахме сами.
— Какво, по дяволите, става? — попитах.
Той спря да търка лицето си и ме погледна.
— Нали знаеш, че никой в кафенето не е забелязал мъжа до теб да държи пистолет?
— Разбира се, че не са видели. Криеше го под масата.
— Повечето хора в твоето положение биха вдигнали безропотно ръце и тихо биха тръгнали към фургона. Нямаше дори да им хрумне да разбият физиономията на човека с масата, да грабнат оръжието му и да застрелят съучастника му по средата на булеварда.