Чаках да продължи. Но когато не го направи, рекох:
— Какво да кажа? Аз съм губещият.
— Мъжът, в когото стреля — не е бил въоръжен.
— Но в мига на стрелбата беше. Придружителите му грабнаха пистолета, преди да избягат. Знаеш го, Берлеан. Сигурен си, че не си измислям.
Седяхме и мълчахме. Берлеан се взираше в монитора.
— Какво чакаме?
— Видеоматериалът — отвърна той.
— На какво?
— На русокосото момиче.
— Защо?
Той не отговори. Изминаха още пет минути. Аз го обсипвах с въпроси. Берлеан ги пропускаше покрай ушите си. Най-после се чу звън и на екрана се появи много кратко видео от паркинга. Той натисна копчето и се облегна назад.
Сега виждахме по-ясно русокосото момиче. Тя наистина нямаше двайсет години — беше може би на шестнайсет или седемнайсет. Имаше дълга руса коса. Бе заснета от доста голямо разстояние и чертите й не можеха да се видят отблизо, но в нея имаше нещо познато — в стойката на главата й, в изправената походка, в съвършената осанка…
— Направихме предварителен ДНК анализ на петното кръв и русия косъм — каза Берлеан.
Температурата в стаята сякаш падна с десет градуса. С мъка откъснах очи от монитора и го погледнах.
— Не само че е негова дъщеря — уведоми ме Берлеан и посочи изображението на монитора. — Тя е дъщеря и на Териса Колинс.
Единайсета глава
Мина доста време, преди да дойда на себе си.
— Ти каза, че анализът е предварителен.
Берлеан кимна с глава.
— Окончателните ДНК анализи ще отнемат още няколко часа.
— Значи може и да грешиш.
— Едва ли.
— Но е възможно, нали?
— Така е. Имах един случай, при който задържахме заподозрян въз основа на предварителен анализ като този. Оказа се обаче, че не е той, а брат му. Спомням си и един случай за бащинство, в който жената съдеше любовника си. Мъжът твърдеше, че детето не е от него. Предварителният ДНК анализ не показа нищо, но при по-внимателен прочит се оказа, че баща на детето е бащата на любовника.
Замислих се.
— Териса Колинс има ли сестри? — попита Берлеан.
— Не знам.
Берлеан се намуси.
— Какво има? — попитах.
— Отношенията между двама ви са наистина специални.
Пропуснах забележката покрай ушите си.
— Сега какво?
— Трябва да позвъниш на Териса Колинс — каза Берлеан. — За да я поразпитаме още малко.
— Защо вие не й позвъните?
— Опитахме се. Не вдига телефона си.
Той ми върна мобилния. Включих го. Едно пропуснато обаждане. Не натиснах веднага бутона, за да разбера кой ме е търсил. Имаше нещо като ненужна поща, надписът гласеше: „Когато Пеги Лий пееше: «Това ли е всичко?», имаше предвид змията в гащите ти ли? Твоята малка Пиш-Пиш търси виагра на 86BR22.com“.
Берлеан го прочете над рамото ми.
— Какво означава това?
— Едно от старите ми гаджета.
— Отвръща на твоя отколешна молба — каза Берлеан. — Очарователно.
Набрах номера на Териса. Сигналът прозвуча няколко пъти, после се включи гласовата поща. Оставих й съобщение и затворих телефона.
— А сега?
— Знаеш ли как се проследява местонахождението на мобилен телефон? — попита Берлеан.
— Знам.
— Тогава вероятно ти е известно, че докато мобилният е включен, дори да не се води разговор по него, можем да засечем координатите му и да разберем къде се намира притежателят му.
— Известно ми е.
— Така че, нямахме никакви притеснения относно местонахождението на госпожица Колинс. Разполагаме с подобна технология. Ала преди около час тя изключи телефона си.
— Може би батерията й се е изтощила — предположих аз.
Берлеан свъсено ме погледна.
— А може би просто се е нуждаела от време. Сигурно й е било много трудно да ми разкаже за автомобилната злополука.
— Значи какво? Изключила е телефона си, за да избяга от спомените?
— Точно така.
— Вместо просто да изключи звънеца — продължи той, — госпожица Колинс си е изключила телефона?
— Не ти се вярва, така ли?
— Моля те. Все още можем да проследим обажданията й и да разберем на кого е звъняла и кой й е звънял. Преди около час госпожица Колинс е получила единственото обаждане за деня.