„Обслужващата полета“ — поставям го в кавички, тъй като уменията й по безопасност при пътуване със самолет ми изглеждаха твърде съмнителни — бе потресаваща азиатка, млада и, доколкото познавах Уин, вероятно доста гъвкава. На табелката с името й бе написано „МИЙ“. Сякаш бе извадена от реклама на „Пан Ам“ от 1968 година — строг костюм, бухнала блузка в подходящ цвят, дори същата плоска шапчица без козирка.
Докато заемахме местата си, Уин рече:
— Шапчицата.
— Да — отвърнах. — Дава завършен вид на картинката.
— Харесва ми да я гледам с тази шапчица и държа да я носи по време на целия полет.
— Моля те, не навлизай в повече подробности — заявих аз.
Уин се ухили.
— Казва се Мий.
— Прочетох на табелката.
— Не става въпрос за теб, Майрън, а за Мий. Харесва ми да получавам чувствено познание в компанията на Мий.
Погледнах го, без да казвам нищо.
— Аз и Мий ще се оттеглим в задната част, така че двамата с Териса ще останете насаме.
— В задната част ще рече в спалнята, така ли?
Уин ме тупна по гърба.
— Погрижи се за себе си, Майрън. А пък аз ще се погрижа за Мий.
— Престани, моля те.
Настаних се зад него. И Териса беше тук. Разказах й за нападението срещу мен и за последвалата престрелка и тя видимо се разтревожи. Когато започнах да й говоря за ДНК анализа, от който излиза, че тъкмо тя е майката на русокосото момиче — като отначало използвах думи като „предварителен“ и „непълен“ — тя ме стресна.
Направо ме попита.
— Искаш да кажеш, че според кръвните анализи бих могла да съм майката на момичето, така ли?
Всъщност предварителният ДНК анализ показа, че тъкмо тя е майка на момичето, но може би не биваше да й го заявявам така, направо. Затова отвърнах простичко:
— Да.
Думите ми сякаш не достигнаха до съзнанието й. Териса присви очи, сякаш не чу добре. В погледа й усетих леко потрепване. И това бе всичко.
— Но как е възможно?
Не казах нищо, само леко свих рамене.
Никога не подценявайте силата на отричането. Териса се отърси от неприятното усещане и ме заля с най-различни въпроси като същинска репортерка. Казах й всичко, което ми бе известно. Дишането й се учести. Стараеше се да се държи, толкова много се мъчеше, че устните й затрепериха.
Но сълзи нямаше.
Искаше ми се да протегна ръка и да я докосна, без да знам защо. Така че зачаках. Нито аз, нито тя го изрече на глас, сякаш самите думи можеха да избухнат и да разкъсат тънката обвивка на надеждата. Но тя бе тук, очевидната истина бе между нас, ала и двамата се стараехме да не я забелязваме.
Някои от въпросите на Териса бяха доста целенасочени; очевидно бе гневна от факта, че бившият й съпруг Рик се бе озовал на това място, като не й бе оставил никаква надежда. Накрая се облегна назад, прехапа долната си устна и затвори очи.
— И сега къде отиваме? — попита тя.
— В Лондон. Мислех си, че може би трябва да поговорим със съпругата на Рик.
— Карън.
— Познаваш ли я?
— Да, познавах я. — Тя ме погледна. — Нали помниш като ти казах, че когато стана злополуката, тъкмо отивах да оставя Мириям у приятелка?
— Да. — После додадох: — Карън Тауър ли бе приятелката ти?
Тя кимна с глава.
Самолетът се бе вдигнал във въздуха. Пилотът съобщи височината, на която ще пътуваме. Имах още стотици въпроси, ала Териса затвори очи. Зачаках.
— Майрън?
— Да.
— Не го споменаваме. Още не. И двамата знаем, че е тук, с нас. Но не го казваме на глас, нали?
— Така е.
Тя отвори очи и погледна встрани. Аз разбрах. Беше твърде болезнено, бе още твърде рано дори да се погледнем в очите. Сякаш по поръчка, Уин отвори вратата на спалнята. Мий, стюардесата, бе с шапчицата на главата си и с всичко останало, както си му бе редът. Уин също бе облечен в костюма си и ми махна с ръка да отида при него в спалнята.
— Харесвам тази шапчица — рече той.
— Вече ми го каза.
— На Мий й отива.
Погледнах го. Той ме отведе в спалнята и затвори вратата. По стените на стаята имаше петнисти тапети като кожата на тигър, а леглото бе покрито със завивка тип „зеброва кожа“. Хвърлих поглед към Уин.