— Изложил си на показ Елвиса в себе си, а?
— Декорацията е останала от рапъра.
— Какво искаш?
Уин посочи към телевизора.
— Гледах те как разговаряш с нея.
Вдигнах поглед. На екрана видях Териса да седи на мястото си.
— Така разбрах, че е време да се намеся.
Той отвори едно чекмедже и бръкна в него.
— Ето тук.
Беше мобилен телефон.
— Номерът ти е активиран — ще получаваш всички обаждания, ала ще си неоткриваем. А ако се опитат да те проследят, ще се озоват някъде в югозападната част на Унгария. Между другото, капитан Берлеан ти е оставил съобщение.
— Безопасно ли ще е да му се обадя?
Уин се намръщи:
— Коя част от думата „неоткриваем“ те смущава?
Берлеан вдигна още на първото позвъняване.
— Колегите ми искат да те задържат.
— Е, чаровно момче съм, нали?
— Това им казах и аз, ала те не са много сигурни, че чарът ти ще излезе по-силен коз от убийството.
— Но чарът е тъй рядко срещано качество! — И додадох: — Казах ти, Берлеан. Беше самозащита.
— Каза ми, така е. А ние имаме съдилища и адвокати, както и следователи, които също биха стигнали до това заключение.
— Ала аз нямам време за губене.
— Значи няма да ми кажеш къде си?
— Няма.
— Според мен, ресторант „Конг“ е само за туристи — заяви той. — Следващия път ще те заведа в онова малко бистро до „Сен Мишел“, в което сервират само „Фоа гра“. Ще ти хареса.
— Следващия път — обещах аз.
— Все още ли се намираш под моя юрисдикция?
— Вече не.
— Жалко. Ще ми направиш ли една услуга?
— Разбира се — отвърнах.
— Можеш ли да разглеждаш фотографии на новия си мобилен телефон?
Погледнах към Уин. Той кимна с глава. Отговорих, че мога.
— Докато разговаряме, ще ти изпратя една снимка. Моля те да ми кажеш дали познаваш човека на нея.
Подадох телефона на Уин. Той натисна едно копче и откри фотографията. Разгледах я внимателно и тутакси разбрах.
— Вероятно е той — казах.
— Мъжът, когото удари с масата ли?
— Да.
— Сигурен ли си?
— Казах „вероятно“.
— Трябва да си сигурен.
Отново се загледах в снимката, този път по-дълго.
— Мисля, че снимката е стара. Мъжът, когото днес ударих, е поне с десет години по-възрастен от мъжа на фотографията. Външно е променен — бръсната глава, различна форма на носа. Но като цяло мога да кажа, че съм сигурен.
Мълчание.
— Берлеан?
— Наистина бих искал да се върнеш в Париж.
Не ми хареса начина, по който произнесе фразата.
— Не, съжалявам, но не мога — отговорих.
Отново мълчание.
— Кой е той? — попитах.
— Не можеш да се справиш сам — отвърна той.
Погледнах към Уин и рекох:
— Ще ми помогнат.
— Едва ли ще ти е достатъчно.
— Не си първият, който ни подценява.
— Знам с кого си. Познавам състоянието и репутацията му. Не са достатъчни. Може и да си добър в издирването на хора, може да помагаш на спортистите, когато си имат работа със закона, но няма как да се справиш с това.
— Ако не бях толкова печен — казах му, — щях още тук да пукна от страх.
— Ако не беше такъв инат, щеше да се вслушаш в думите ми. Пази се, Майрън. Дръж връзка с мен. — И прекъсна разговора.
Обърнах се към Уин.
— Не можем ли да препратим снимката на някого, който би могъл да ни каже кой е този мъж?
— Имам договор с Интерпол — рече Уин.
Ала не гледаше в мен. Бе впил очи някъде над рамото ми. Обърнах се. Той отново се взираше в телевизионния екран.
Териса още седеше там, ала решителността й се бе изпарила. Беше навела глава и хлипаше. Опитах се да разбера думите й, ала те бяха изкривени от риданията й. Уин взе дистанционното и увеличи звука. Териса повтаряше едно и също и когато се свлече от дивана, вече можех да различа думите й.
— Моля те — умоляваше висшите сили Териса. — Моля те, нека да е жива.
Тринайсета глава
Когато пристигнахме в хотел „Клариджис“ в Лондон, беше вече късно. Уин бе резервирал луксозен апартамент. Той разполагаше с просторна всекидневна и три огромни спални, всички с двойни легла с балдахин и с онези чудни мраморни вани с душове, от които водата те облива целия като тропически дъжд.