Отворихме френските прозорци. От терасата се откриваше великолепен изглед към покривите на Лондон, но, честно казано, беше ми писнало от красиви гледки. Териса се движеше сковано като мъртва. Но настроението й се промени и сега се бе превърнала в жена, която се вълнува. Беше несъмнено поразена, ала в същото време и обнадеждена. Според мен надеждата я плашеше най-много.
— Искаш ли да се прибереш вътре? — попитах аз.
— Дай ми една минута.
Не бе нужно да съм непременно специалист по езика на тялото, за да ми стане ясно, че всеки неин мускул се бе свил и застинал, сякаш тя се защитаваше от нещо. Стоях до френските прозорци и чаках. Нейната спалня бе в оранжево и синьо. Хвърлих поглед към леглото с балдахина и може би направих грешка, защото в същия миг пожелах да я взема, да я отведа в меката постеля и с часове да я любя.
Добре де, никакво може би. Беше грешка. Но…
Когато си призная на глас нещо подобно, Уин ме нарича непораснало момиченце.
Взирах се в голото й рамо и си спомних деня, в който се върнахме от онзи остров, в който тя пристигна в Ню Джърси и ми помогна, а после се усмихна, наистина се усмихна за първи път, откакто я познавах, и тогава си казах, че бих могъл да се влюбя в нея. Обикновено започвам връзките си като, ами да, като някое момиче, след дълго обмисляне. Но този път идеята ме обсеби, Териса се усмихна и онази нощ двамата се любихме по различен начин, малко по-нежно отпреди, а когато свършихме, аз я целунах по голото рамо, после тя заплака, също за първи път. Усмихна се и заплака за първи път, откакто бе с мен.
Няколко дни по-късно вече я нямаше.
Териса се обърна и ме погледна така, сякаш четеше мислите ми. Най-после двамата влязохме във всекидневната с цилиндричните сводове и чистия дъсчен под. Огънят в камината пращеше. Уин, Териса и моя милост се настанихме в плюшените фотьойли и сдържано обсъдихме бъдещите си действия.
Териса караше направо:
— Трябва да разберем как можем да ексхумираме тялото, положено в гроба на дъщеря ми — ако изобщо има такова.
Заяви го най-спокойно. Нямаше сълзи, нямаше колебание.
— Трябва да се обърнем към юрист — казах аз.
— Към адвокат — поправи ме Уин. — Намираме се в Лондон. Тук не използваме термина „юрист“, Майрън. Казваме „адвокат“.
Хвърлих поглед към него, но се въздържах да му задам въпроса: „А какво ще кажеш вместо «адвокат» да използваме «анален иригатор»? Дали е възприет за ползване в Лондон?“.
— Ще наредя на хората ми да се заемат с това още утре сутринта.
Фирмата „Охрана за дома“ имаше клон в Лондон на „Кързън стрийт“.
— Трябва да започнем да разследваме и катастрофата — напомних аз. — Да се опитаме да получим полицейските протоколи, да поговорим със следователите, такива неща.
Те се съгласиха с мен. Разговорът ни продължи така, сякаш се канехме да рекламираме нова стока, а не се чудехме дали дъщерята на Териса, която бе „загинала“ в катастрофа, не е оживяла. Само като си го помислиш и те обхваща лудост. Уин се зае да звъни по телефона. Научихме, че Карън Тауър, съпругата на Рик Колинс, все още обитава същата къща в Лондон. Двамата с Териса щяхме да наминем сутринта и да поговорим с нея.
Малко по-късно Териса изпи две таблетки валиум, влезе в стаята си и затвори вратата. Уин отвори някакво сандъче. Чувствах се изтощен след всичко преживяно през деня, който завърши с полет до Лондон. Трудно можеше да се повярва, че същата сутрин бях кацнал в Париж. Ала не исках да изляза от стаята. Харесваше ми да си седим с Уин просто така. В чашата в ръката му имаше глътка коняк. Обикновено предпочитах да пийна нещо с шоколад, ала тази вечер се задоволих с минерална вода. Поръчахме да ни донесат и малко сандвичи. Обожавах нормалните неща.
Мий надникна през вратата и се взря в Уин. Той беззвучно изрече: „Не“, като гледаше към нея. Хубавичкото й личице изчезна.
Уин рече:
— Още не ми е дошло времето за Мий.
Поклатих глава.
— Какъв по-точно ти е проблемът с Мий?
— Мий е стюардесата, нали?
— „Обслужваща полета“ — уточни отново терминологията той. — Също като термина „адвокат“.
— Изглежда много млада.
— Почти на двайсет е — засмя се Уин. — Толкова ми се нрави, когато не одобряваш нещо!