Това до никъде нямаше да ни отведе. Хрумна ми да пробвам нещо друго.
— Катастрофата не е станала по начина, който сте описали в рапорта си.
Той бегло ме погледна.
— Сега пък твърдиш, че съм сгрешил, така ли?
— Не, твърдя, че си излъгал и си прикрил истината.
Думите ми го накараха да спре. Наклони фенерчето надолу. Другите сториха същото. Той се огледа, кимна с глава на няколко приятели, като търсеше подкрепата им. Не ми пукаше. Не отлепвах очи от него. Уин вече пресмяташе силите. Знаех, че е въоръжен. Не ми показа оръжието си, а на мен ми бе известно, че в Обединеното кралство трудно се придобива законно право за притежаване на оръжие. Ала Уин носеше поне един брой огнестрелно оръжие в себе си.
Мислех, че няма да му потрябва.
— Разкарай се — изрече той.
— Ако ме лъжеш, ще разбера.
— Десет години по-късно? Пожелавам ти успех! Освен това нямам нищо общо с протокола. Когато пристигнах, вече се бяха погрижили.
— И какво би трябвало да означава това?
— Не бях първият, когото бяха повикали, момченце.
— Кой пристигна пръв?
Той поклати глава:
— Нали твърдиш, че госпожа Колинс те е изпратила?
Внезапно си бе спомнил името й, както и факта, че е била омъжена.
— Да.
— Е, тогава на нея й е известно. Или попитай приятелката й, която се е обадила.
Оставих думите му да минат покрай ушите ми. После попитах:
— Как се казва приятелката й?
— Проклет да съм, ако знам. Виж, ще ти се да въртиш на празни обороти, така ли? Току-що бях подписал рапорта. Повече нищо не ме интересуваше. Прибрах си жалката пенсийка. Вече нищо не могат да ми сторят. Да, спомням си, разбра ли? Отидох на местопроизшествието. Приятелката й беше богато момиче, но не помня името й. Съобщи го на някого по-горе. Един от началниците ми вече бе пристигнал — скапанякът на име Реджиналд Стъбс, ала не си прави труда да му се обаждаш, защото ракът го разяде преди три години, слава на Бога. Отнесоха тялото на малкото момиченце. Откараха майката в болницата. Това е всичко, което знам.
— Ти видя ли момиченцето? — попитах го аз.
Той вдигна очи от чашата си.
— Какво?
— Каза, че са отнесли тялото на малкото момиченце. Ти наистина ли го видя?
— Беше в найлонов чувал, за бога! — отвърна. — Но, съдейки по количеството кръв, нямало е какво толкова да видя, дори да бях надникнал в чувала.
Петнайсета глава
На сутринта двамата с Териса се отправихме към дома на Карън Тауър, а Уин щеше да се срещне с „адвокатите“ си, за да уточнят някои законови положения, като например да проучат протоколите от автомобилната катастрофа и — боже, дори не искам да мисля за това! — да разберат какъв е начинът за ексхумация на трупа на Мириям. Взехме черно лондонско такси, чието обслужване, за разлика от такситата по света, е едно от простите удоволствия в живота. Териса се бе съсредоточила и изглеждаше удивително добре. Бях й разказал за разговора си с Найджъл Мандърсън в кръчмата.
— Според теб жената, която е сигнализирала, е била Карън Тауър, така ли? — попита тя.
— Че кой друг?
Тя кимна с глава, ала не ми отговори. Няколко минути изминаха в мълчание, после Териса се наведе напред и рече:
— Оставете ни на следващата пряка.
Шофьорът се подчини. Тя тръгна надолу по улицата. Бил съм в Лондон само няколко пъти, така че не можех да твърдя, че познавам района, но това не бе адресът на Карън Тауър. Териса застана на ъгъла. Слънцето бе започнало да прежуля. Тя засенчи с длан очите си. Аз чаках.
— Ето тук се случи — каза Териса.
Едва ли имаше по-безлично място от това.
— Не съм идвала оттогава.
Не виждах защо би трябвало да е идвала, но не казах нищо.
— Излязох от тази стръмна улица. Карах твърде бързо. Един камион навлезе в платното, в което карах — посочи с пръст тя. — Опитах се да отбия встрани, но…