Карън не беше толкова убедена. Ако преди беше тъжна, сега изглеждаше разнебитена. Териса хвърли поглед към мен. Аз кимнах с глава.
Време беше да минем на въпроса.
— Трябва да те попитаме за автомобилната катастрофа — започна Териса.
Думите й сякаш я уцелиха право в сърцето. Очите й се изцъклиха и загледаха смаяно, нефокусирано. Не бях сигурен за думата „катастрофа“ — дали Карън ще разбере въпроса на Териса. Очевидно го бе разбрала.
— Какво за нея?
— Била си там. Имам предвид на местопроизшествието.
Карън не й отговори.
— Там ли беше?
— Да.
Териса се сепна от отговора й.
— Никога не си го споменавала.
— Защо да ти казвам? Помисли си — кога да го направя? Не сме говорили за онази нощ. Никога. Ти се събуди от комата. Какво трябваше да ти кажа? „Здрасти, как си, бях на местопроизшествието.“
— Разкажи ми какво си спомняш.
— Защо? Има ли някакво значение?
— Разкажи ми.
— Обичам те, Териса. И винаги ще те обичам.
Нещо помежду им се промени. Забелязах го в жестовете й. Може би се стегна физически. Най-добрата й приятелка бе на път да изчезне и на нейно място да се появи съперницата.
— И аз те обичам.
— Не е минал и ден, без да си мисля за теб. Но ти си отиде. Имаше си причини за това, изпитваше твърде голяма болка и така реши. Тръгна си. Изградих живота си с този мъж. Имахме проблеми, но Рик бе целият ми свят. Схващаш ли?
— Разбира се.
— Обичах го. Той бе баща на сина ми. Матю е само на четири години. А някой го лиши от баща.
Териса просто чакаше.
— Сега сме в траур. Справям се някак си. Опитвам се да събера парчетата от разнебитения си живот и да защитя детето си. Така че, съжалявам. Няма да говоря за автомобилна катастрофа, станала преди десет години. Не и на този ден.
Тя се изправи. В думите й имаше логика и все пак нещо в гласа й биеше на кухо.
— И аз се мъча да направя същото — забеляза Териса.
— Какво?
— Опитвам се да защитя детето си.
Карън отново я погледна слисано.
— За какво говориш?
— Какво стана с Мириям? — попита Териса.
Карън я изучаваше с поглед. После се обърна към мен, сякаш търсеше здрав разум в страничния наблюдател. Аз гледах строго.
— Видя ли я онази нощ?
Ала Карън Тауър не отговори. Отвори плъзгащите се врати и се сля с тълпата опечалени.
Шестнайсета глава
Щом Карън излезе от гостната, аз се приближих до писалището.
— Какво правиш?
— Душа — отвърнах.
Писалището беше от махагоново дърво, със златно ножче за отваряне на писма, което се сгъваше надве и се превръщаше в увеличително стъкло. Разрязаните пликове стояха вертикално върху старинни поставки с гнезда. Не се гордея със следващата си постъпка, ала и не си посипвам главата с пепел. Извадих мобилния си телефон. Онзи, който ми бе дал Уин — в него бе вграден доста чувствителен фотоапарат. Започнах да разгръщам писмата и да ги фотографирам.
В пликовете имаше сметки от кредитни карти. Нямах време да прегледам всичките, при това имах нужда само от номерата им. Видях телефонни сметки (това ме интересуваше) и сметки за електричество (това — не). Отварях чекмеджетата и се ровех в тях.
— Какво търсиш? — попита Териса.
— Плик с надпис: „Важната улика е вътре“.
Това щеше да е истинско чудо, разбира се. Да открия нещо за Мириям. Може би снимки. Освен това записах си номерата на сметките, на кредитната карта, телефонните номера. Трябва да изтръгнем някаква информация от тях. Надявах се да открия дневник с датите на насрочени срещи, ала такъв липсваше.
Попаднах на няколко фотографии, на които, както разбирах, бяха снети Карън, Рик и синът им Матю.
— Това ли е Рик? — попитах.
Тя кимна с глава.
Не знаех какво да правя със снимката му. Той имаше величествен нос, воднистосини очи и мръсноруса коса, нещо средно между чуплива и непокорна. Всички правят така — виждаш бившия и го грабваш. Понечих да сторя същото, но изведнъж се спрях. Върнах фотографиите обратно на мястото им и продължих обиска. Нямаше други снимки. Не зърнах фотография на русата му дъщеря, която да е крил с години. Нямаше и стари снимки на Териса.
Обърнах се и видях лаптопа върху шкафа.