— Колко време имаме още? — попитах аз.
— Ще пазя на вратата.
Щракнах върху МАКБУК. Появи се само след секунди. Кликнах на иконката най-долу. На екрана светна календарът му. За миналия месец нямаше нищо. Вдясно в колонката „Неотложни задачи“ имаше само едно напомняне. Там пишеше:
ОПАЛ
ХХК
4714
Нямах представа какво може да означава това, ала написаното бе класифицирано като „Много важно“.
— Какво има? — попита Териса.
Изчетох неотложните задачи и я попитах дали знае какво означава написаното. Тя нямаше представа. Времето летеше. Помислих си дали да не изпратя по електронната поща написаното до Есперанца, но това можеше да се забележи. Тогава? Разбира се, Уин имаше няколко анонимни електронни адреса. Изпратих му данните и от календара, и от адресната книжка. Прехвърлих се на Изпрати и после изтрих изпратеното, за да не го види някой.
Не съм ли умен?
Ето ме — ровя се из вещите на мъж, който наскоро е бил убит, докато вдовицата и синът му плачеха в съседната стая. Какъв герой! Може би на излизане трябваше и да забия и един ритник в задницата на добрата стара Кейси?
— Кой е Марио, за когото говорехте? — попитах.
— Марио Контуци — отвърна Териса. — Най-добрият приятел на Рик, помощник-продуцент. Работеха заедно.
Потърсих името му в адресната книжка. Бинго! Вкарах и домашния, и мобилния му телефон в паметта на моя.
Не съм ли наистина умен?
— Знаеш ли къде се намира „Уилшъм стрийт“? — попитах.
— Наблизо е. Марио още ли живее там?
Кимнах с глава и набрах домашния телефонен номер на Марио. Отговори ми мъж със силен американски акцент и когато го чух да казва „Ало?“, затворих.
— Вкъщи си е — казах аз.
Надявам се, че любителите детективи си водят записки.
— Трябва да побързаме.
Отворих файла с електронните снимки. Той съдържаше много фотографии, ала нищо интересно. Не можех да изпратя всичките. Това щеше да ми отнеме часове. Снимките бяха нормални, което ще рече скучни. Карън се усмихва щастливо до мъжа си. Рик също изглежда щастлив. Двамата сияят със сина си на ръце. Тук имаше една особеност — като поставих курсора върху Събитие, снимките започнаха бързо да се изреждат една след друга. Пред погледа ми премина „Раждането на Матю“, „Първият рожден ден“ и някои други. Тези фотографии също бяха скучни до смърт.
Спрях се на една от последните снимки с наименованието „Футболните финали на татко“. Рик и Матю бяха в еднакви екипи на „Манчестър Юнайтед“. Рик бе широко усмихнат и държеше сина си близо до себе си. Пот капеше от челото му. Можех да се обзаложа, че е останал без дъх, но изпитва див възторг. Четиригодишният Матю се бе сгушил в баща си — на ръцете му бяха нахлузили грамадни ръкавици от онези, които носят вратарите — мъчеше се да изглежда сериозен и аз си казах, че това хлапе ще израсне без усмихнатия си баща; помислих си и за Джак — още едно момче, което щеше да расте без баща си — после си спомних за собствения си баща, за това колко много го обичах и как все още имах нужда от него, и затворих файла.
Промъкнахме се към изхода, без да се сбогуваме. Погледнах назад и забелязах малкия Матю, отпуснал се на стола в ъгъла. Беше облечен в черно костюмче.
На четиригодишните не им отиват черни костюми. На четиригодишните им отива да се правят на вратари, сгушени до бащите си.
Марио Контуци отвори входната врата, без да попита кой звъни. Беше слаб и жилав и приличаше на ваймарско ловно куче. Обърна тясната си физиономия към Териса:
— Не ти липсва хладнокръвие.
— И аз се радвам да те видя, Марио.
— Току-що ми позвъни един приятел от дома на Карън. Каза, че си се отбила без покана. Вярно ли е?
— Да.
— Какво си мислиш? — Марио кимна с глава към мен. — И защо мъкнеш този тъпанар със себе си?
— Познавам ли ви? — попитах аз.
Марио носеше от онези плътно прилепнали встрани очила, за които винаги съм смятал, че не са много удобни. Панталоните му бяха от костюм, а бялата му риза бе разкопчана до кръста.
— Нямам време. Моля, напуснете.
— Трябва да поговорим — заяви Териса.
— Вече е късно.
— Какво трябва да означава това?
Той разпери ръце.
— Ти беше тази, която си тръгна, Териса, не помниш ли? Може би си имала причина. Чудесно. Ти си знаеш. Но сега, когато той е мъртъв, ти се е дощяло да си побъбриш, така ли? Не става. Нямам какво да ти кажа.