— Беше много отдавна — забеляза тя.
— Тъй мисля и аз. Рик те чакаше да се върнеш. Известно ли ти е? Цели две години те чакаше. Ти беше разстроена и потисната — всички го разбрахме — ала това не ти попречи да се мотаеш с господин Баскетболна звезда.
— Рик е знаел за него? — попита Териса.
— Разбира се. Мислела си, че душата ти е опустошена, че си твърде уязвима, може би. Не те изпускахме от очи. Рик се надяваше да се върнеш при него. А вместо това ти се заби на някакъв малък остров, за да си правиш оргии с този господинчо.
— Следили сте ме, така ли? — попита Териса.
— Не те изпускахме от очи, да.
— Колко време?
Той не отговори. Внезапно реши да оправи ръкава на ризата си.
— Колко време, Марио?
— Във всеки един момент знаехме къде се намираш. Не казвам, че сме го обсъждали, а и последните шест години ти изкара в онзи център за бежанци, така че не сме те проверявали много често. Но знаехме къде си. Затова съм много изненадан да те видя с този козел, Супернадарения кретен. Мислехме, че си му била шута още преди години.
И отново размаха пръст под носа ми.
— Марио? — рекох аз.
Той ме погледна.
— Ако пак напъхаш пръста си в лицето ми, ще ти го скъся.
— О! Страшилището на класа ме заплашва — забеляза той и върху тясното му лице се разля самодоволна усмивка. — Сякаш съм се върнал в училище.
Тъкмо щях да му дам да разбере, но си казах, че силата тук едва ли ще помогне.
— Имаме някои въпроси към теб — казах.
— И аз трябва да отговоря, така ли? Не разбираш, нали? Тя бе омъжена за най-добрия ми приятел и в един момент забягва с теб на някакъв забутан остров. Знаеш ли как се почувства приятелят ми?
— Зле? — предположих аз.
Това го накара да спре. Отново се обърна към Териса.
— Виж сега, няма да се нахвърля върху теб като войнстващ запъртък, но трябва да знаеш, че мястото ти не е тук. Между Рик и Карън се получи добре. Ти се беше отказала от него.
Погледнах към Териса. Тя полагаше всички усилия да се сдържи.
— Укоряваше ли ме? — попита.
— За какво?
Тя не каза нищо.
Гневът на Марио отмина и той отпусна рамене. Гласът му прозвуча по-кротко.
— Не, Териса, не те е укорявал нито за миг. Не и за това, което ти казах току-що. Но аз те съдех — мисля, че беше задето го остави. Ала той — никога.
Тя мълчеше.
— Трябва да тръгвам — каза Марио. — Ще помогна на Карън за приготовленията.
Приготовления. Сякаш става дума за сватба. Ама че дума!
Териса все още изглеждаше малко замаяна, така че се включих в разговора:
— Имаш ли някакви предположения кой може да го е убил?
— Сега пък какво искаш, Болитар? Да не би да си станал ченге?
— Бяхме в Париж, когато го убиха — поясних аз.
Той се обърна към Териса:
— Срещала си се с Рик?
— Нямах тази възможност.
— Но той ти се е обадил?
— Да.
— По дяволите!
Марио затвори очи. Все още не ни бе поканил да влезем, но аз напирах към вратата и той отстъпи назад. Не знам защо, но очаквах да видя типично ергенско леговище; ала по пода се търкаляха играчки, а в ъгъла бе подпряно детско кенгуру.
— С Грини се оженихме — уведоми Териса той. — Спомняш ли си я?
— Разбира се. Радвам се за теб, Марио.
За миг той се умълча, за да преоцени положението, и се успокои.
— Имаме три хлапета. Непрекъснато си казваме, че трябва да си купим по-голямо жилище, но тук ни харесва. А пък и имотите в Лондон са много скъпи.
Стояхме прави.
— Значи Рик ти позвъни — обърна се Марио към Териса.
— Да.
Той поклати глава.
Тук вече аз се намесих:
— Познаваш ли някого, който би искал да го убие?
— Рик беше един от най-добрите разследващи журналисти в света. Загроби мнозина.
— Кого по-точно?
— Не, не мога да кажа. Все още не разбирам какво общо има това с вас двамата.
Исках да му обясня, ала си дадох сметка, че не разполагаме с достатъчно време.
— Ще ни изтърпиш ли още една минута?
— Да ви изтърпя ли? Нима се мислите за много забавни?