— Някаква представа къде може да са файловете ти?
— Обикновено държеше копията в офиса си.
— Ако ги видим, може да разберем нещо.
Марио мълчаливо я гледаше.
— Моля те, Марио. Знаеш, че не бих те молила, ако не беше толкова важно.
Той бе още сърдит, ала вече го превъзмогваше.
— Нека утре сутринта ги потърся, става ли?
Хвърлих поглед към Териса. Не знаех доколко бихме могли да го притиснем. По всичко личеше, че този мъж познава Рик Колинс най-добре от всички. Беше неин ред.
— Напоследък Рик споменавал ли е за Мириям? — попита тя.
Марио вдигна поглед. Позабави се и аз очаквах пространен отговор. Ала той изрече само:
— Не.
Чакахме подробности от него. Но уви!
— Според мен — започна Териса, — има вероятност Мириям да е жива.
Ако Марио Контуци е знаел нещо по въпроса, тогава сигурно бе психопат. Не твърдя, че е невъзможно хората да лъжат, да се преструват и да ти правят номера. Виждал съм дори твърде известни люде да го вършат. Едните се самозалъгват, че лъжата, изречена от тях, е пълната и неподправена истина, а другите са наистина психопати. Ако Марио е подозирал, че Мириям е жива, той със сигурност попада в една от двете групи.
Направи гримаса в стил: „Добре ли чух?“. В гласа му се появи нотка на гняв.
— За какво говориш?
Да изкаже подозренията си гласно очевидно й костваше огромно усилие. Разговорът продължих аз. Като се мъчех да придам логика на думите си, разказах му за петната от кръв, за русия косъм и за ДНК анализа. Не споменах за факта, че съм я зърнал на видеозаписа, не казах нищо такова. И без това историята звучеше неправдоподобно. Най-добрият начин да се съобщи подобно нещо бе с помощта на научни доводи като например кръвния тест, а не да използвам интуицията си, основаваща се на походка и наблюдения с видеокамери.
Дълго време той не каза нищо.
Последва:
— Кръвните проби сигурно са сгрешени.
Двамата с Териса мълчахме.
— Или пък, да, да! Полицията мисли, че ти си убила Рик, нали?
— Отначало наистина предположиха, че Териса има пръст в тази работа.
— Ами ти, Болитар?
— Бях в Ню Джърси, когато е бил убит.
— Значи, мислят, че Териса го е сторила, така ли?
— Да.
— А пък ти знаеш какви са ченгетата. Проиграват ситуациите в ума си. Какво по-добро от това — да ти кажат, че мъртвата ти дъщеря е все още между живите?
Сега аз направих гримаса:
— Как този факт би помогнал, за да я обвинят в убийството му?
— Че откъде да знам? Но, имам предвид… Хайде, Териса. Знам, че го желаеш. По дяволите, аз също. Но как е възможно?
— Когато изключиш невъзможното, онова, което остава, независимо колко невероятно ти се струва, трябва да е истината — произнесох аз.
— Сър Артър Конан Дойл — забеляза Марио.
— Точно.
— Готов ли си да отидеш толкова далеч, Болитар?
— Готов съм да отида докъдето е нужно.
Седемнайсета глава
Когато се отдалечихме на достатъчно разстояние от дома на Марио Контуци, Териса каза:
— Трябва да отида на гроба на Мириям.
Спряхме друго от хубавите лондонски таксита и потеглихме, обгърнати в мълчание. Стигнахме до ограденото гробище и спряхме пред портата. Всички гробища имат ограда и порта. Какво всъщност пазят те?
— Да те почакам ли тук? — попитах.
— Да.
И така, останах да я чакам пред портата, сякаш се боях да стъпя върху святата земя. Не отделях поглед от Териса като някой страж, ала когато тя коленичи, аз се обърнах и тръгнах. Мислех си какво ли минава през главата й, какви спомени нахлуват в душата й. Уверявам ви, това не бе добра идея от моя страна, затова набрах Есперанца в Ню Йорк по мобилния си телефон.
Тя вдигна след шестото позвъняване.
— Не си ли чувал за разлика във времето, глупчо?
Погледнах часовника си. В Ню Йорк беше пет сутринта.
— Опа! — възкликнах аз.
— Какво има пък сега?
Реших да й съобщя голямата новина. Разказах й за ДНК тестовете и за русокосото момиче.
— Това дъщеря й ли е?
— Очевидно.
— Пълна лудница — заяви Есперанца.