— Така е.
— И какво искаш от мен?
— Направих куп снимки — на кредитни карти, сметки, телефонни номера и тъй нататък — и ти ги пуснах по електронната поща — отвърнах аз. — И, да! Изпращам ти и някои странни отметки за опали и други такива от „Неотложни задачи“ в компютъра.
— „Опал“ като камъка ли?
— Нямам представа. Може и да е код.
— Много съм зле с кодовете.
— И аз, но може да изникне нещо. На първо време ще акцентираме върху въпроса: „С какво се е занимавал Рик Колинс?“. При това баща му се е самоубил.
Продиктувах й името и адреса му.
— Да го проучим, става ли?
— Да проучим самоубийството ли?
— Да.
— Какво да търсим?
— Ами дали няма нещо подозрително, откъде да знам.
Тя мълчеше. Аз продължих да крача.
— Есперанца?
— Харесва ми.
— Кой?
— Маргарет Тачър. За кого говорим в момента? За Териса, сънливецо. Познаваш ме. Мразя всичките ти гаджета.
Замислих се и забелязах:
— Нали харесваше Али?
— Така е. Тя е свестен човек.
— Не долавям ли „но“ в думите ти?
— Но не е за теб.
— Защо да не е за мен?
— В нея няма недостижимост — отвърна тя.
— Какво пък ще рече това?
— Кое беше онова, дето те превърна във велик спортист? — попита Есперанца. — Не казвам добър. Говоря за най-високо ниво, за първите сред всички останали. За най-добрите в Америка. Такива неща.
— Умение, усърден труд, вродена дарба.
— Мнозина ги притежават. Но онова, което те отличава, което различава великите от останалите, е недостижимостта.
— А при мен и Али?
— Няма недостижимост.
В слушалката чух плач на дете. Синът на Есперанца, Хектор, беше на година и половина.
— Все още се събужда нощем — обясни Есперанца. — Можеш да си представиш какво ми причини с обаждането си.
— Извинявай.
— Ще се справя. Ти се пази. Кажи на Териса да не унива. Ще я видим ние тази работа.
Тя прекъсна разговора. Втренчих се в телефона. Обикновено и Уин, и Есперанца се дразнят, когато се забърквам в подобни истории. Но сега нямаше и помен от това. Питах се защо ли.
На отсрещния тротоар безгрижно се разхождаше мъж със слънчеви очила, черни кецове и зелена тениска. Шестото ми чувство се задейства. Той имаше ниско подстригана тъмна коса. И кожата му беше тъмна — ние наричаме подобни личности „семити“, а аз ги бъркам с латиноамериканци, араби, гърци или, дявол го взел, с италианци.
Той зави зад ъгъла и изчезна. Чаках да видя дали ще се появи отново. Не се появи. Огледах се, за да разбера дали още някой не е излязъл на сцената. Няколко души минаха покрай мен, ала никой от тях не възбуди шестото ми чувство.
Териса се върна, очите й бяха сухи.
— Да хванем ли такси? — попита.
— Познаваш ли района?
— Да.
— Има ли наблизо метростанция?
Почти чух гласа на Уин да казва: В Лондон, Майрън, наричаме метрото „подземна железница“.
Териса кимна с глава. Отминахме две преки. Водеше ме тя.
— Знам, че ще ти прозвучи като повечето идиотски въпроси, известни на човечеството — захванах аз, — но добре ли се чувстваш?
Териса кимна с глава. Последва:
— Вярваш ли в свръхестественото?
— Например?
— Призраци, духове, екстрасензорни възприятия, такива неща.
— Не. Защо? А ти?
Тя не ми отговори направо.
— Днес посещавам гроба на Мириям едва за втори път — каза.
Поставих кредитната си карта в автомата за билети и оставих Териса да натисне бутоните.
— Мразя да идвам на това място. Не защото ме натъжава, а защото не чувствам нищо. Човек би помислил, че цялото това нещастие, всички сълзи, пролети тук — някога спирал ли си се в гробището, за да помислиш за това? Толкова много хора са плакали. Толкова много хора са се сбогували за последно с любимите си същества. Човек би помислил, че цялото това човешко страдание ще се завихри и ще се превърне в малки частици негативна космическа енергия. Че ще изтръпнеш, че кожата ти ще настръхне, че нещо ще се случи.
— Ала не го усещаш — забелязах аз.
— Никога. Голямата цел на погребението, на камъка върху гроба с името на починалия… сякаш е пилеене на пространство, сякаш всичко е останало от едно време, когато хората са били много суеверни.