— И все пак — уточних аз, — днес пожела да дойдеш.
— Не и за да изразя уважение.
— А за какво?
— Ще прозвучи доста глупаво.
— Нищо.
— Пожелах да дойда, за да видя дали нещо се е променило през изминалото десетилетие. Да разбера дали този път няма да усетя нещо.
— Не ми звучи глупаво.
— Не да усетя в този смисъл на думата. Не се изразих правилно. Мислех, че идването ми може да ни помогне.
— По какъв начин?
Териса продължаваше да върви.
— Там е работата. Мислех…
Млъкна и преглътна.
— Какво? — попитах аз.
Тя запремига на слънчевата светлина.
— Аз също не вярвам в свръхестественото. Но нали знаеш в какво вярвам?
Поклатих глава.
— Вярвам в майчиното чувство. Не знам как да го кажа. Аз съм й майка. Това е най-здравата връзка, позната на човека, права ли съм? Майчината любов не знае граници. Значи би трябвало да усетя нещо, нали? Би трябвало, докато стоя до надгробния камък, да усетя дали дъщеря ми е жива, или не. Разбираш ли какво имам предвид?
Непосредствената ми реакция бе насочена към това да проявя снизхождение и да отвърна: „Но как би могла да усетиш?“, или „Не се тормози толкова“, ала се спрях, преди да изрека някое безполезно утешение. Имам син, поне от биологична гледна точка. Вече е пораснал и е на второто си презокеанско пътуване — намира се в Кабул. Непрекъснато ми е в ума и, макар и да не вярвам, че е възможно, продължавам да си мисля, че ако нещо му се случи, ще усетя. Че ще почувствам хладина в гърдите си или някаква подобна простотия.
— Знам какво имаш предвид — отвърнах аз.
Стъпихме на ескалатора и той ни придвижи надолу — сякаш пътят ни нямаше край. Хвърлих поглед назад. Нямаше и помен от мъжа със слънчевите очила.
— И сега какво? — попита Териса.
— Връщаме се в хотела. Започваш да разглеждаш нещата, които открихме в дома на Карън. Помисли си за думата „опал“ и виж какво би могла да означава. Есперанца ще ти изпрати по имейла онова, което открие. Нещо е станало с Рик — нещо, което го е накарало да промени досегашния си начин на живот и да ти се обади. Най-доброто, което би могла да направиш в момента, е да разбереш кой го е убил, защо и върху какво е работил през последните месеци. Така че трябва да прегледаш нещата му и да видиш кое от тях засяга и теб.
— Какво ти е мнението за разговора ни с Карън? — попита ме Териса.
— Били сте много близки, нали?
— Да, много.
— Тогава ще се опитам да се изразя по-внимателно: мисля, че Карън не бе напълно искрена. А ти?
— Преди днешния ден щях да ти отговоря, че спокойно бих й поверила живота си — отвърна Териса. — Но ти си прав. Тя ме лъже за нещо.
— Да имаш представа за какво?
— Нямам.
— Хайде да се върнем назад във времето и да опитаме нещо друго. Разкажи ми всичко, което си спомняш за катастрофата.
— Мислиш, че премълчавам нещо, така ли?
— Не, разбира се. Но сега, след като научи всички новости по въпроса, питам се дали нещо от онази нощ не ти се струва странно.
— Не, нищо.
Тя погледна през прозореца, ала навън се виждаха само размазаните от движението стени на тунела.
— През последното десетилетие се мъчех да забравя всичко, станало през онази нощ.
— Разбирам.
— Не разбираш. Всеки божи ден от изминалите десет години възпроизвеждах наум случилото се.
Мълчах.
— Разглеждах нещата под различен ъгъл. Премислях всяко „ами ако“ в главата си: ами ако бях карала с по-малка скорост, ако бях минала по друг път, ако я бях оставила у дома, ако не бях тъй дяволски амбициозна, всичко от този род. Няма какво друго да си спомня.
Слязохме и се отправихме към изхода. Още щом влязохме във фоайето на хотела, мобилният ми телефон завибрира. Уин ми изпращаше следния текст:
Доведи Териса в апартамента. После отиди в стая 118. Сам.
Две секунди по-късно Уин допълни:
Моля, въздържай се да ми изпращаш остроумни, макар и човеконенавистни текстове ще се срещнем виз-а-ви и това ще е „единственият“ коментар.
Уин бе единственият от познатите ми, който бе по-многословен в писанията си, отколкото в личните си разговори. Отведох Териса горе в апартамента. Там имаше лаптоп с достъп до Интернет. Посочих й го и казах: