— Трудно ще получим разрешение за ексхумация — захвана Уин. — Нямаме причина за това си действие.
— Ами ДНК тестът?
— Френските власти няма да предоставят резултатите. Опитах и най-прекия път — подкупа.
— Няма ли кандидати?
— Още не. Ще се появят, но ще отнеме време, а ние не разполагаме с такова.
Замислих се.
— Имаш ли друго предложение?
— Имам.
— Целият съм в слух.
— Подкупваме гробарите. Довечера под прикритието на нощта. Трябва ни само съвсем малка част материал. Изпращаме го в нашата лаборатория, сравняваме ДНК-то с това на Териса — той повдигна очилата на носа си — и сме готови.
— Жестоко — забелязах аз.
— И ефикасно.
— Мислиш ли, че има смисъл?
— По-точно?
— Знаем какви ще са резултатите.
— Кажи ми.
— Забелязах тона на Берлеан. Може да е говорил за предварителен и непълен анализ, но и двамата сме сигурни в него. Пък и нали видях онова момиче, заснето от охранителната камера? Е, не разгледах добре лицето й, при това я зърнах от разстояние, но тя вървеше като майка си, разбираш ли за какво говоря?
— А какво ще кажеш за задните части на майка й? — попита Уин. — Това вече би било солидно доказателство.
Само го погледнах и не отговорих.
Той въздъхна.
— Маниерите често говорят повече от чертите на лицето или ръста — съгласи се той. — Разбрах.
— Така е.
— Ти и синът ти имате същите маниери — додаде Уин. — Когато той седне, клати крака като теб. Прави същите движения, когато подскочи, за да стреля в коша, държи топката по същия начин. Дори в постигнатите резултати си приличате.
Не си спомням Уин да е споменавал сина ми преди.
— Все пак трябва да го направим — заявих аз. Отново си спомних аксиомата на Шерлок Холмс за изключване на невъзможното. — В края на деня очевидният отговор пак опира до вероятността ДНК тестът на Берлеан да е сгрешен. Трябва да сме сигурни.
— Съгласен съм.
Идеята да разравям нечий гроб е, разбира се, отвратителна, особено ако в него е било погребано малко дете. Трябваше да се допитам до Териса, ала тя ми бе обяснила твърде добре отношението си към погребенията. Казах на Уин да действа.
— Затова ли държеше да съм сам? — попитах.
— Не.
Уин отпи голяма глътка, стана и напълни чашата си. Не си направи труда да предложи и на мен. Знаеше, че не понасям твърдия алкохол. Въпреки че съм метър и осемдесет и пет и тежа над сто килограма, алкохолът ми действа като на шестнайсетгодишно момиче, което пие първия си аперитив.
— Нали видя видеозаписа с русокосото момиче на аерогарата? — попита той.
— Видях го.
— Беше в компанията на мъжа, който те нападна. Онзи от фотографията.
— Значи знаеш.
— Знам.
— И какво не е наред?
Уин натисна един бутон върху мобилния си телефон и вдигна слушалката до ухото си.
— Влез, ако обичаш.
Вратата към съседната стая се отвори. Влезе висока жена в тъмносин костюм. Косата й бе гарвановочерна, а плещите — широки. Запремига, засенчи с длан очите си и попита:
— Защо светлината е толкова слаба?
Говореше с британски акцент. Щом отсреща ми седеше Уин, значи жената е, да де, нещо като Мий. Но не беше така. Тя прекоси стаята и зае свободния стол.
— Това е Луси Пробърт — каза Уин. — Работи за Интерпол тук, в Лондон.
Смотолевих някаква глупост, нещо като „Приятно ми е да се запознаем“. Тя кимна с глава и се втренчи изучаващо в лицето ми, сякаш то бе модернистична рисунка, която не можеше да разбере добре.
— Разкажи му — рече Уин.
— Уин ми препрати фотографията на мъжа, когото сте нападнали.
— Не съм го нападал — възразих. — Той насочи пистолет към мен.
Луси Пробърт махна с ръка, сякаш отпъжда досадна дреболия.
— Моят отдел в Интерпол се занимава с международния трафик на деца. Вероятно си мислите с какви ли отрепки трябва да си имаш работа в този отдел и повярвайте! Нещата са дори по-отвратителни, отколкото можете да си представите. Престъпленията, с които се занимавам — така е, това са гнусни неща, които някои хора замислят по отношение на най-безпомощната част от човечеството. А помощта, която приятелят ви Уин ни оказва в борбата срещу тази поквара, е наистина безценна.
Хвърлих поглед към гореспоменатия ми приятел, но както винаги, лицето му не изразяваше абсолютно нищо. Дълго време Уин бе работил като телохранител — наричам го така поради липса на точен термин. Излизаше късно през нощта и минаваше пеша по най-опасните улици на Ню Йорк или Филаделфия с надеждата да го нападнат и той да осакати нападателите си. Ще прочете за някой извратен тип, който е отървал кожата в съда, или за друг, който пребива жена си от бой, и ще им направи, както казваме ние, „нощно посещение“. Имаше един случай с педофил, който бе отвлякъл момиче, но когото полицията така и не успя да накара да проговори. Трябваше да го освободят. Уин му направи „нощно посещение“. И той проговори. Момичето бе открито полумъртво. Никой не знае къде се намира педофилът сега.