Мислех си, че Уин е престанал с тази си дейност, или поне е поукротил топката, но току-що разбрах, че не съм бил прав. Продължил е, но вече на чужда територия. Превърнал се е в „безценен помощник“ в борбата с трафика на деца.
— Така че, когато Уин ме помоли за услуга — продължи Луси, — тутакси се отзовах. Молбата му ми се стори безобидна — да вкарам човека от снимката, изпратена ви от капитан Берлеан, в системата и да проверя личните му данни. Рутинна работа, нали?
— Така е.
— Но не беше така. В Интерпол използваме доста начини да идентифицираме хора по фотографии. Имаме си програма за разпознаване по чертите на лицето например.
— Госпожице Пробърт?
— Да.
— Нямам нужда от лекция върху техническата страна на въпроса.
— Чудесно, защото нямам нито време, нито намерение да изнасям подобна лекция. Искам да кажа, че такива молби са нещо обичайно за Интерпол. Преди да се прибера след работния ден, вкарах фотографията в системата за разпознаване, като си мислех, че компютърът ще работи през нощта, а на сутринта ще изплюе отговора. Това поне ясно ли ви е?
Кимнах с глава със съзнанието, че ще сгреша, ако й противореча. Очевидно, тя бе доста възбудена, а аз не й бях помогнал да се успокои.
— Така че, когато тази сутрин отидох на работа, имах намерение да ви изпратя личните му данни. Но не стана така. Вместо това — как ли да го кажа по-безобидно? — всички данни бяха унищожени. Някой бе претършувал бюрото ми. Бяха влезли в компютъра и бяха преровили всички файлове. Не ме питайте откъде знам — знам и толкова!
Тя млъкна и затършува из чантата си. Откри една цигара и я пъхна в устата си.
— Проклети да сте американците с вашите дяволски закони за забрана на тютюнопушенето! Ако някой си отвори устата да ми направи забележка…
Никой не го стори.
Тя запали и пое дълбоко от дима.
— С две думи, фотографията бе класифицирана, строго секретна или както там го наричате при вас.
— Знаете ли защо?
— Защо е била класифицирана ли?
— Да.
— Не знам. Заемам твърде висока длъжност в хранилката на Интерпол. Ако е станало през главата ми, били са изключително точни. Препращането на снимката до мен е включило предупредителните сигнали на самия връх в нашата пирамида. Повикаха ме в кабинета на Мики Уокър — Големия шеф на Интерпол в Лондон. През последните две години не съм имала честта да разговарям с Мики. Той ме покани, настани ме на един стол и поиска да му кажа откъде имам снимката и защо правя запитването.
— Какво му отговорихте?
Тя хвърли поглед към Уин и аз тутакси разбрах отговора й.
— Че съм получила сведения от надежден източник, че мъжът от фотографията може да е замесен в трафик на деца.
— А той ви е попитал за името на източника?
— Разбира се.
— И вие му го съобщихте?
Уин рече:
— Бих настоял да го съобщи.
— Нямах избор — рече тя. — И без това щяха да разберат. Ако ми бяха прегледали електронната поща и бяха проследили телефонните ми разговори, щяха да открият кой е източникът ми.
Погледнах към Уин. Отново никаква реакция. Тя грешеше — нямаше да могат да стигнат до източника й, но нали добре познаваха нея? Тук имаше наистина нещо голямо. Ако бе отказала да сътрудничи, щеше да съсипе кариерата си, дори нещо повече. Уин щеше да е прав да настоява да припише всичко на нас.
— И сега какво?
— Пожелали да говорят с мен — каза Уин.
— Знаят ли къде си?
— Още не. Адвокатът ми ги информира, че в рамките на един час доброволно ще отида при тях. Тук сме се записали под фалшиво име, но ако се постараят малко повече, ще ни открият.