Бях в беда.
Част от мен започна да ме укорява — колко бе глупаво да се бия без оръжие и без подкрепата на Уин! Ала по-голямата част от съществото ми удвои усилията си, за да оцелее.
Дори най-безобидното наглед сбиване — било то в бар или на мач — покачва адреналина, защото тялото ти знае онова, което умът ти може би не желае да приеме: става въпрос за оцеляване. Иначе може и да умреш.
Паднах на пода и се търкулнах встрани. Гардеробната не бе голяма. Този тип си знаеше работата. Не ме остави, преследваше ме, като се опитваше да ме срита. Уцели ме в главата; видях звезди посред бял ден. Понечих да извикам за помощ, да направя нещо, за да го спра.
Търкалях се още една-две секунди. Оставих корема си незащитен с надеждата, че ще насочи ритниците си натам. Това и стори. Докато прегъваше коляно, аз се затъркалях обратно към него, превит в кръста и с готови за нападение ръце. Ритникът му ме събори като чувал с картофи, но аз го очаквах. Притиснах стъпалото му към тялото си с две ръце и силно го завъртях. Той имаше два пътя. Или бързо да падне на пода, или да се остави да пречупя глезена му като суха клонка.
Докато падаше, не спираше да раздава удари, ала повечето от тях не достигнаха до мен.
Сега и двамата се търкаляхме долу. От болка ми призляваше, ала вече имах две главни предимства. Първо, продължавах да стискам стъпалото му, макар че хватката ми отслабваше. Второ, в легнало положение масата беше от значение — беше ми съвършено ясно. Все още стисках крака му с две ръце. Той се мъчеше да се отскубне. Аз се приближих към него и забих глава в гърдите му. Когато противникът започне да се гърчи, повечето хора мислят, че трябва да му дадат повече пространство. Но не е така. Тъкмо обратното: забий глава в гърдите му и го обуздай. Това и направих.
Той се опита да забие юмруци в ушите ми, ала за целта му бяха нужни и двете му ръце. Загуби равновесие. Бързо и енергично вдигнах главата си и го уцелих под брадичката. Той се дръпна, свит на кълбо. Паднах отгоре му. Може и да сте чували, че повечето боричкания свършват на пода. Това е така, ако двамата противници имат равни сили. В случая с треньора Боби например, когато доминирах над него, бях в състояние да отбивам ударите му от разстояние. Ала този тип бе много добър. Така че и двамата се търкаляхме по пода.
Въпросът опираше до опорната точка, до техниката и до масата. В момента той ме превъзхождаше в две отношения — опорната точка и масата. Още бях замаян от нападението му, ала ударът с глава ми бе помогнал. Стисках крака му с две ръце. Жестоко го извих. Той се изтърколи настрана и тогава направи голяма грешка.
Обърна се и остави гърба си незащитен.
Хвърлих се отгоре му, увих крака около кръста му, а с дясната си ръка го сграбчих за врата. Стана му ясно какво го очаква. Паникьоса се и се затресе. Отпусна брадичка и блокира лакътя ми. Цапардосах го в тила с длан. Той се опита да отбие удара, ала аз повдигнах брадичката му нагоре. Проврях лакът под нея и стигнах до гърлото му. Той започна да се дави.
Сега го държах в ръцете си. Беше само въпрос на време.
В същия миг шум, всъщност беше глас — някой викаше нещо на непознат език. Понечих да отпусна хватката си и да видя кой крещи така, ала се отказах. И това беше моята грешка. В стаята влетя още един мъж. Той ме удари зад тила, вероятно използваше саблен удар, характерен за класическото карате. Усетих, че се вцепенявам, сякаш костите в тялото ми бяха свързани по странен начин. Хватката ми отслабна.
Чух, че мъжът отново извика на същия чужд език. Това ме обърка. Първият ми нападател се отскубна от ръцете ми и задиша учестено. Търкулна се далеч от мен. Сега противниците ми бяха двама. Погледнах към новодошлия. Той насочи пистолет към мен.
Край.
— Да не си помръднал! — изкомандва мъжът на английски, но с чужд акцент.
Умът ми заработи на бързи обороти, ала бях твърде далеч. Първият мъж се изправи на крака. Все още дишаше тежко. Погледнахме се един друг, очите ни се срещнаха и нещо в тях ме сепна. Не изпитвах омраза. Може би уважение? Не мога да кажа.
Отново погледнах към мъжа с пистолета.
— Да не си мръднал — повтори той. — И да не си посмял да тръгнеш след нас.
После и двамата побягнаха.
Деветнайсета глава
Заклатушках се към асансьора. Надявах се да стигна до стаята си незабелязано, ала асансьорът спря във фоайето. Шестчленно американско семейство ме зазяпаха, вторачиха се в съдраната ми риза, кървящата ми уста и всичко останало, ала все пак влязоха в кабината и ме поздравиха: