— Нямам отговор.
— И как една автомобилна катастрофа отпреди десет години би достигнала такова ниво, че израелските тайни служби да се заинтересуват?
— И на това нямам отговор.
Уин се замисли.
— Ще се обадя на Зора. Може би той ще ни помогне.
Зора, извънредно опасен травестит, измъквал ни от сложни ситуации в миналото, в края на осемдесетте бе работил за Мосад.
— Може и да стане — съгласих се аз. — Да предположим, че мъжът, чието лице разбих с масата, е от Мосад. Това може да е обяснение.
— На тогава защо в Интерпол се сащисаха, когато се опитахме да разберем кой е той? — рече Уин.
Замислих се върху думите му.
— Но ако този е бил от Мосад, онзи, в когото стрелях, би трябвало също да е израелски агент.
Сега пък Уин се замисли върху моите думи.
— Все още не знаем достатъчно. Да се свържем със Зора и да видим какво може да открие.
Дочухме напъни, скърцане и чегъртане. После един глас каза:
— Хванах го!
Погледнахме надолу. В светлината на фенерчето зърнахме два чифта ръце да отварят капака. Мъжете пъхтяха от усилието. Ковчегът имаше нормални размери. Това ме учуди. Очаквах по-малък ковчег, като за седемгодишно момиченце. Ала може би в това се криеше тайната? Може би тъкмо този факт ми спестяваше усещането за злокобност? Защото не очаквах да намерим скелет на седемгодишно дете.
Не ми се гледаше повече, затова се отдалечих от гроба. Бях дошъл, за да наблюдавам, да се уверя, че наистина ще вземат проба от мястото, тъй като ексхумацията си беше чиста лудост — иначе всичко друго, с изключение само на пробата от гроба, бе извън всякакво подозрение. Ако нещо станеше, не бих искал да ме питат: „Откъде сте сигурни, че пробата е от същия гроб?“, или: „Може да са ви излъгали, че са разкопали, а да не са го направили“. Исках да изключа колкото е възможно повече вероятности.
— Ковчегът е отворен — викна единият гробар.
Видях, че Уин надникна надолу. От разкопаната дупка се чу шепот:
— Иисусе Христе!
Последва тишина.
— Какво има? — попитах.
— Скелет — отвърна Уин, като продължаваше да се взира надолу. — Малък. Вероятно детски.
Вцепенихме се.
— Вземете материал — нареди Уин.
Единият от гробарите попита:
— Какъв материал?
— Някаква кост. Парче плат, ако намерите такъв. Поставете ги в пластмасовите торбички и ги запечатайте.
Тук бе погребано дете. Не го очаквах. Хвърлих поглед към Уин.
— Възможно ли е да сме сгрешили?
Уин сви рамене.
— ДНК анализът не лъже.
— Ако останките не са на Мириям Колинс, тогава чии са?
— Има и други вероятности — отвърна Уин.
— Като например?
— Накарах един от моите хора да направи малко проучвания. По времето на катастрофата в Брентууд е изчезнало момиченце. Хората са сигурни, че е дело на бащата, ала детето не е било открито. Бащата и до днес е на свобода.
Спомних си думите на Уин преди малко.
— Имаш право. Непрекъснато изпреварваме събитията.
Уин мълчеше.
Хвърлих поглед към разкопания гроб. Изцапано с кал лице ни подаде пластмасовата торбичка.
— Всичко е на твое разположение, приятел. Късмет и върви по дяволите!
Двамата с Уин си тръгнахме с крехката детска костица в ръце — бяхме я изкопали посред нощ, нарушавайки спокойния сън на детето.
Двайсета глава
Когато влязохме в хотела, бе два след полунощ. Уин тутакси ме остави и отиде при Мий. Дълго стоях под горещия душ. Прегледах минибара в стаята и на лицето ми се появи усмивка. Беше зареден с шоколадови напитки. Такъв си бе Уин.
Изпих на един дъх изстуденото питие и зачаках ефекта му. Включих телевизора и започнах да натискам бутоните на дистанционното, защото нали така правят истинските мъже? Американски програми от миналия сезон. Вратата на Териса бе затворена, но силно се съмнявах, че спи. Седнах сам-самичък във всекидневната и задишах дълбоко.
Часовникът показваше два часа след полунощ. В Ню Йорк беше осем вечерта. В Скотсдейл, Аризона — пет следобед.
Хвърлих поглед към телефона си. Мислех си за Али, Ирин и Джак, които се намираха в Аризона. Не знаех кой знае колко за Аризона. Там е пустиня, нали така? Че кой би желал да живее в пустиня!?