Знаех какво имаше предвид.
— Толкова пъти съм мечтала отново да имам тази възможност. И сега, когато е пред мен, не знам защо, но чувствам, че тъкмо тя ще ме съсипе. — Погледна ме. — Какво мислиш?
— Няма да допусна да те съсипе — отвърнах.
В усмивката й се четеше тъга.
— Нима мислиш, че имаш тази власт?
Тя беше права, но понякога имах навика да правя тъпи забележки.
— Какво ти се ще да направиш?
— Да разбера какво всъщност се случи през нощта.
— Добре.
— Не си длъжен да ми помагаш — уточни тя.
— Трябва — забелязах аз. — Особено щом става дума за изминалата нощ.
— Така е.
— И каква е следващата ни стъпка? — попитах.
— Току-що разговарях с Карън. Заявих й, че е време да изясним всичко.
— Как реагира тя?
— Не отказа. Ще се срещнем след час.
— Искаш ли да дойда и аз?
Тя поклати глава.
— Този път трябва да сме само двете.
— Добре.
Седяхме един до друг, пиехме кафето си и не искахме нито да помръднем, нито да говорим, нито да правим каквото и да е.
Териса наруши мълчанието:
— Един от нас трябва да каже нещо, например: „Що се отнася до снощи…“.
— Оставям го на теб.
— Страхотно чукане!
Усмихнах се.
— Да. Знаех си, че трябва да оставя на теб да се произнесеш.
Тя стана. Наблюдавах я. Бе навлякла хотелския халат на голо. Скъпи дами, захвърлете настрана всички набори и дантели, всички вдовишки номера и викториански тайни, прозрачни камизоли и секси сутиени, прашки и садо-мазо аксесоари, майната им на копринените чорапи, фустанелите и разголените нощнички. Дайте ми една красива жена, загърната само в хотелски халат, и ме оставете.
— Ще взема душ — каза тя.
— Това покана ли е?
— Не.
— О!
— Нямам време.
— Мога да съм много бърз.
— Известно ми е. Но тогава не изпипваш работата.
— Ух!
Тя се наведе и нежно ме целуна по устните.
— Благодаря ти — рече.
Бях на път да подхвърля нещо като: „Разкажи на всичките си приятелки“, или: „Ох, още един доволен клиент“, ала нещо в гласа й ме накара да застана нащрек. Нещо в тона й ме порази дотолкова, че чак ме заболя. Стиснах ръката й и замълчах, а после я видях да тръгва.
Двайсет и първа глава
Уин хвърли поглед към мен и рече:
— Най-после е станало нещо.
Бях готов да споря, но имаше ли смисъл?
— Да — отвърнах.
— Подробности, моля — настоя той.
— Джентълмените не обсъждат подобни неща.
Той увеси нос.
— Но нали знаеш, че обичам подробностите?
— А пък ти знаеш, че никога не ги споделям с теб.
— Навремето ме пускаше да гледам. Когато ходехме с Емили в колежа, ти ме оставяше да гледам през прозореца.
— Не съм те оставял. Ти го правеше на своя глава. А когато пусках щората, ти си правеше пролука в нея. Голямо прасе си, знаеш ли?
— Някои биха ме нарекли интересен приятел.
— Но повечето ще ти кажат, че си свиня.
Уин вдигна рамене.
— Обичай ме въпреки грешките ми.
— И къде се намираме сега?
— И двамата сме го направили.
— Друго, друго.
— Хрумна ми нещо — каза той.
— Целият съм в слух.
— Може би има някакво просто обяснение за това, как кръвта на мъртвото момиче се е озовала на местопрестъплението. Спомни си за онази благотворителна организация, наречена „Спасете ангелите“. Едно от нещата, с които се занимава, са изследвания със стволови клетки, нали така?
— Да, би могло да се каже. Мисля, че са против подобни изследвания.
— А ние знаем, че Рик Колинс може да е открил, че е обременен с болестта на Хънтингтън. Баща му със сигурност е страдал от нея.
— Така е.
— В наше време хората запазват клетки от пъпната връв на децата си — замразяват ги или нещо от този род, за да имат готовност в случай на заболяване. Те са пълни със стволови клетки и идеята е, че биха могли да спасят живота на детето ти или пък твоя собствен живот. Може би Рик Колинс е запазил клетки от дъщеря си. И когато е разбрал, че има опасност да се разболее от хореята на Хънтингтън, е решил да ги използва.