— Стволовите клетки не лекуват тази болест.
— Още не, така е.
— Значи, мислиш, че в мига на смъртта си, той е държал замразената пъпна връв, която какво? Започнала е да кърви, що ли?
Уин сви рамене.
— Нима този сценарий е по-невероятен от онзи, според който Мириям Колинс е била жива през всичките тези години?
— А русият косъм?
— В света е пълно с блондинки. Младата жена, която си зърнал, би могла да е една от тях.
Замислих се.
— Но това не ни дава отговор на въпроса кой е убил Рик Колинс.
— Прав си.
— Продължавам да мисля, че каквото и да е станало, всичко е започнало с автомобилната катастрофа преди десет години. Сигурни сме, че Найджъл Мандърсън лъже.
— Така е — съгласи се Уин.
— А Карън Тауър премълчава нещо.
— Ами онзи тип Марио?
— Какво имаш предвид?
— И той ли премълчава нещо?
Замислих се.
— Би могло. Тази сутрин ще се срещна с него и ще прегледаме файловете на Рик. Пак ще го разпитам.
— Да не забравяме двамата израелци — вероятно и Мосад — които те следят. Обадих се на Зора. Ще направи проверка по собствените си канали.
— Добре.
— И най-после, сблъсъкът ти в Париж и полицейската снимка, която изпрати предупредителен сигнал по цялата йерархия на Интерпол.
— Добре ли мина посещението ти в Интерпол?
— Те ми задаваха техните си въпроси, аз им разказах моята си история.
— Едно не разбирам — казах. — Защо още не са ме обвинили?
— Знаеш причината — усмихна се Уин.
— Защото са ми пуснали опашка.
— Правилен отговор.
— Виждал ли си ги?
— Черният автомобил до десния ъгъл.
— Вероятно и Мосад ме следи.
— Много си популярен.
— Само защото умея да изслушвам. Хората обичат да бъдат изслушвани.
— Разбира се.
— Пък и съм забавен на купоните.
— И готин танцьор. Какво искаш да направя с опашката?
— За днес ги остави на мира.
— Няма проблем.
Да избегнеш проследяване е доста лесно. В случая Уин поръча автомобил с тъмни стъкла. Влязохме в подземен гараж с няколко изхода. Автомобилът тръгна. Появиха се още два. Аз скочих в единия, Уин — в другия.
В момента Териса бе у Карън. Аз отивах на среща с Марио Контуци.
Двайсет минути по-късно позвъних на апартамента на Контуци. Никакъв отговор. Погледнах часовника си. Бях подранил с около пет минути. Замислих се за случая, за това как полицейската снимка подлуди Интерпол.
Кой беше онзи тип, който насочи пистолет срещу мен в Париж?
Бях опитал възможното и невъзможното да открия самоличността му. Може би, ако ми остане някоя свободна минута, ще трябва да опитам и най-прекия път?
Набрах Берлеан по личната му линия.
След две позвънявания дочух мъжки глас да ми казва нещо на френски.
— Бих желал да разговарям с капитан Берлеан, моля.
— Той е в отпуск. Какво обичате?
В отпуск ли? Помъчих се да си представя как Берлеан се кефи на свободното си време по плажовете на Кан, ала картинката не бе убедителна.
— Трябва да говоря с него.
— Мога ли да попитам кой се обажда?
Нямаше смисъл да премълчавам името си.
— Майрън Болитар.
— Съжалявам. В отпуск е.
— Бихте ли се свързали с него? Помолете го да се обади на Майрън Болитар? Спешно е.
— Не затваряйте, ако обичате.
Не затворих.
След минута прозвуча друг глас — грубоват и, да!, със съвършен американски акцент.
— Мога ли да ви помогна?
— Не, не мисля. Исках да говоря с капитан Берлеан.
— Можете да разговаряте и с мен, господин Болитар.
— Но по гласа ми се струва, че не сте много порядъчен човек — отвърнах.
— Не, не съм. Доста хитро се измъкна от опашката ни, но трябва да знаеш, че никак не е забавно.
— Кой си ти?
— Можеш да ме наричаш специален агент Джоунс.
— А мога ли да ти казвам супер специален агент Джоунс? Къде е капитан Берлеан?
— Капитан Берлеан е на почивка.
— От кога?
— Откакто изпрати онази полицейска снимка, а това противоречи на протокола. Нали той ти изпрати снимката?