Били Айдъл отново възкликна:
— О, божичко!…
— В колко часа чухте музиката?
— А?
Нямаше да мога да повторя въпроса — сили не ми достигаха, ала той все пак ми отговори:
— В пет сутринта.
Измъчвали са го. Пуснали са музиката високо, за да не се чуват писъците му. Внимавах да не докосна нещо. Кръвта изглеждаше съвсем прясна. По пода имаше бял костен прашец. Отново хвърлих поглед към бормашината. Свистене и скрибуцане, примесено с писъците на жертвата, докато бургията е пробивала плътта и хрущялите, за да навлезе в костта.
После си помислих за Териса, която се намираше у Карън на няколко преки от тук.
Втурнах се към вратата.
— Повикайте полиция! — изкрещях аз.
— Почакай, къде отиваш?
Нямах време да му отговоря. Мушнах пистолета в джоба си и извадих мобилния си телефон, без да спирам да тичам. Набрах Териса. Мобилният й иззвъня веднъж. Иззвъня два пъти. Три. Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Няколко пъти натиснах копчето, за да повикам асансьора. Когато телефонът й звънна четвърти път, аз се бях вторачил през прозореца навън и тогава я зърнах — бе вдигнала поглед към мен.
Русокосото момиче от фургона.
Тя също ме видя, обърна се и хукна да бяга. Не успях да разгледам лицето й добре. Би могло да е всяко русо момиче на белия свят. Но не беше. Беше същото момиче. Бях сигурен.
Какво, по дяволите, ставаше?
Сърцето ми се преобърна в гърдите. Затърсих стълбището, ала в същия миг вратата на асансьора се отвори. Влязох и натиснах копчето за най-долния етаж.
Обаждането ми до Териса се записа в гласовата й поща.
Как така? Териса трябваше да е у Карън. А в дома на Карън имаше обхват. Дори да бях прекъснал сериозния им разговор по средата, Териса щеше да вдигне. Щеше да разбере, че щом се обаждам, значи е изникнало нещо, което не търпи отлагане.
По дяволите! Ами сега?
Пред очите ми се появи електрическата дрелка. Помислих си за Териса. Спомних си лицето на Марио Контуци. Русокосото момиче. Всички образи се смесиха в главата ми, в това време асансьорът звънна и вратата се отвори.
Далеч ли бе домът на Карън?
На две преки от тук.
Изтичах навън, като в същото време натиснах бутона за скоростна връзка с мобилния на Уин. Той отговори още при първото позвъняване и преди да чуя обичайното му „Казвай!“, изстрелях в слушалката:
— Отиди в дома на Карън. Марио е мъртъв, а Териса не вдига телефона си.
— След десет минути съм там — заяви Уин.
Затворих и тутакси усетих, че мобилният ми завибрира. Без да спирам да тичам, аз го отворих, за да погледна от кой номер идва обаждането. Спрях на място.
Беше Териса.
Натиснах бутона за отговор и опрях слушалката в ухото си:
— Териса?
Никакъв отговор.
— Териса?
И тогава дочух свистене и скрибуцане — шум от електрическа бормашина.
Почувствах прилив на адреналин, който прекъсна дъха ми. Стиснах очи, ала само за миг. Нямаше време за губене. Коленете ми омекнаха, ала аз ускорих крачка.
Скрибуцането престана, после дочух мъжки глас:
— Отмъщението е мръсна работа, не мислиш ли?
Изисканият английски акцент, същият каданс като онзи в Париж, когато ми каза: „Слушай ме или ще те усмъртя…“.
Мъжът, върху когото обърнах масата. Онзи от полицейската снимка. Линията замлъкна.
Грабнах пистолета си и се затичах, като в едната си ръка стисках мобилния, а в другата — оръжието. Страхът е странно нещо. Кара те да правиш чудеса — чели сте за влюбени, които вдигат на гърба си цели автомобили, за да спасят любимите си — ала страхът може и да те парализира, да накара тялото и умът ти да престанат да действат, да не можеш дъх да си поемеш. Макар че ужасът ме раздираше отвътре, трябваше да се успокоя.