Вече виждах дома на Карън.
Русокосото момиче бе застанало пред входа.
Щом ме зърна, тутакси се скри в къщата. Беше очевидно, че са ми поставили капан, ала нима имах избор? Обаждането от телефона на Териса — шумът от електрическата дрелка — още звучеше в ушите ми. Та нали това бе целта им? Какво бе казал Уин? Десет минути. Вероятно вече бяха изминали шест или седем.
Да го почакам ли? Бих ли могъл?
Наведох се и се запромъквах покрай къщите. Натиснах бутона за скоростно набиране. Уин каза:
— Пет минути.
Затворих телефона. Блондинката бе вече в къщата. Нямах представа кой още е там, нито каква е ситуацията. Пет минути. Бих могъл да почакам пет минути. Щяха да бъдат най-дългите в живота ми, но можех да го направя, трябваше да го направя, длъжен бях да се стегна пред лицето на обхващащата ме паника. Все така приведен, аз минах под прозореца и се заслушах. Нищо. Нямаше писъци. Нямаше шум от дрелка. Не бях сигурен дали това бе повод за успокоение или бях пристигнал твърде късно.
Опрях гръб в тухлената стена. Прозорецът оставаше над главата ми. Опитах се да си представя разположението в къщата. Този прозорец тук беше на всекидневната. Добре, а после? После нищо. Чаках. Усещах тежестта на пистолета в ръката си и това ме успокояваше. Пистолетите, независимо от размера, са си пистолети. Бях точен стрелец, но не чак толкова. За да си адски добър, нужни са ти тренировки. Но аз знаех как да се прицеля в средата на гърдите и обикновено успявах да се приближа достатъчно близо до мишената си.
И сега какво?
Запази спокойствие. Изчакай Уин. Той е много добър в подобни начинания.
„Отмъщението е мръсна работа, не мислиш ли?“
Изискан акцент, спокоен глас. Спомних си за Марио и малките дупки в тялото му и при звука на проклетия акцент усетих неизмерима болка. Колко ли е продължило? Колко ли време Марио е бил подложен на тези мъки? Дали накрая се е примирил със смъртта, или е продължил да се бори за живота си?
В далечината се разнесе писък на сирени. Може би полицията отиваше в дома на Марио?
Бях престанал да нося ръчен часовник, погледнах мобилния си телефон, за да разбера колко е часът. Ако Уин бе точен — а обикновено беше — до идването му оставаха още три минути. Какво да правя?
Пистолетът ми.
Питах се дали блондинката го бе видяла. Едва ли. Както Уин бе забелязал, огнестрелните оръжия са рядкост в Обединеното кралство. Който и да се криеше в къщата, вероятно щеше приеме, че не съм въоръжен. Напъхах пистолета отново в чорапа си.
Три минути.
Мобилният ми звънна. На екрана пак се изписа номерът на Териса. Обадих се с напрегнат глас.
— Знаем, че си пред къщата — произнесе изисканият глас. — Имаш десет секунди да влезеш през вратата с вдигнати ръце, в противен случай ще застрелям една от двете красиви дами в главата. Едно, две…
— Влизам.
— Три, четири…
Нямах избор. Скочих и се втурнах към входа.
— Пет, шест, седем…
— Не ги наранявай, вече съм вътре.
Не ги наранявай. Дрън-дрън. Но какво друго бих могъл да кажа?
Завъртях топката на бравата. Не беше заключено. Вратата се отвори. Влязох.
Изисканият глас:
— Казах, ръцете горе.
Вдигнах ръце високо във въздуха. В средата на стаята стоеше мъжът от полицейската снимка. На лицето му имаше бяла лепенка, а около очите му се виждаха черни кръвонасядания, характерни за човек, чийто нос са разбили. Това би било повод за радост, ако не беше пистолетът в ръката му. Освен това пред него бяха коленичили Карън и Териса, ръцете им бяха завързани зад гърба, а те бяха обърнати с лице към мен. Видът им бе сравнително добър.
Огледах се наляво и надясно. Видях още двама мъже — и двамата бяха насочили пистолети в главата ми.
Нямаше и следа от русокосото момиче.
Стоях съвършено неподвижно с вдигнати ръце, като се стараех да изглеждам от кротък, по-кротък. Вероятно Уин бе вече наблизо. Оставаха още минута-две. Трябваше да ги позабавя. Срещнах погледа на мъжа, с когото се бях сбил в Париж. Заговорих с равен тон:
— Виж, нека се разберем, а? Няма причина…
Той опря дулото в тила на Карън Тауър, усмихна ми се и дръпна спусъка.
Последва оглушителен гръм, появи се малко червено петънце, после абсолютна тишина; миг на прекъсване, след което тялото на Карън се свлече на пода като на марионетка, чиито конци са били срязани. Териса изпищя. Вероятно и аз съм изпищял.