Божемойбожемойбожемой…
— Не!
Инстинктите ми взеха превес във формата на мантра: „Спаси Териса“. Буквално се гмурнах към тях, сякаш бях в плувен басейн. Отляво и отдясно в ушите ми засвистяха куршуми, ала грешката на стрелците бе, че се целеха в главата ми. Куршумите профучаха високо над мен. С крайчеца на окото си забелязах, че докато мъжът се прицелваше в Териса, тя се търкулна встрани от него.
Трябваше да побързам.
Опитвах се да свърша няколко неща едновременно: да остана наведен, да избягвам куршумите, да прекося стаята, да измъкна пистолета от кобура на крака си, да убия копелето. Прекосявах празното пространство помежду ни. Най-добрата тактика бе да тичам на зигзаг, ала нямах време. Мантрата продължаваше да кънти в главата ми: „Спаси Териса“. Трябваше да стигна до него, преди да е натиснал спусъка отново.
Високо изкрещях, но не от страх или болка, а за да отвлека вниманието му, да го накарам поне за малко да се подвоуми или да се обърне с лице към мен — каквото и да е, но да изпусне, дори само за миг, мишената си, която в случая бе Териса.
Приближавах се към него.
Часовникът тиктакаше неумолимо. От разстрела на Карън бяха изминали само секунда, най-много две. Не повече. Без да имам време да помисля, да планирам действията си, почти бях стигнал до него.
Ала щях доста да закъснея. Беше ми съвсем ясно. Протегнах ръце напред, сякаш да скъся разстоянието. Не успях. Все още бях далеч.
Той отново дръпна спусъка.
Проехтя още един изстрел. Териса падна на пода.
Писъкът ми премина във вик на силна и дълбока болка. Усетих, че нечия ръка притисна гърдите ми, сърцето ми спря. Продължавах да се придвижвам напред, дори когато той насочи пистолета си към мен. Не изпитвах никакъв страх. Движеше ме чистата инстинктивна омраза. Дулото сочеше в моя посока, точно към мен, но аз се наведох и забих глава в корема му. Той изстреля още един куршум, ала напосоки.
Притиснах го с всички сили до стената и той изгуби опорната точка на краката си. Ръката му се изви и пистолетът се насочи надолу към гърба ми. В друго измерение и в друго време вероятно би ме заболяло, ала точно сега усетих удара като ухапване от комар. Не обръщах внимание на болката, не ми пукаше за живота ми. Тежко тупнахме на пода. Бързо се придвижих встрани, като се опитах да увелича дистанцията помежду ни, за да мога да измъкна пистолета си от кобура на глезена.
Това бе грешка.
Бях толкова погълнат от постигането на целта си, от намерението си да убия копелето, че почти забравих за присъствието на другите двама противници в стаята. Мъжът от дясно се втурна към мен с оръжие в ръка. Когато той стреля, аз отскочих назад, ала уви! — закъснях.
Куршумът ме улучи.
Пареща болка. Усетих как горещият метал се вряза в телесата ми, спря дъха ми и ме повали по гръб на пода. Мъжът се прицели отново, ала проехтя друг изстрел и куршумът го удари във врата с такава сила, че за малко да го обезглави. Отправих поглед зад падналия труп, ала вече знаех.
Уин бе пристигнал.
Другият мъж, онзи, който бе от лявата ми страна, се обърна, тъкмо когато Уин се извъртя и отново дръпна спусъка. Големият куршум го удари право в лицето и главата му експлодира. Погледнах към Териса. Тя не помръдваше. Мъжът от полицейската снимка — онзи, който я застреля — хукна да бяга към съседната стая. Чух стрелба. Някой му изкрещя да спре и да не мърда. Не им обърнах внимание. Успях да допълзя до всекидневната. От мен бликаше кръв. Не бях съвсем сигурен, ала ми се стори, че куршумът се е забил някъде около стомаха ми.
Забих пръсти в пода и запълзях, без дори да се огледам. Движи се напред, казвах си аз. Хвани копелето и го убий. Той бе до прозореца. Много ме болеше, може да съм изпаднал в делириум, но протегнах ръце и го сграбчих за крака. Той се опита да ме отблъсне с ритник, ала нямаше начин. Повлякох го долу на пода.
Сборичкахме се, но той не можеше да устои на силата ми, родена от яростта, която изпитвах. Бръкнах с палец в окото му и го сразих на мига. Сграбчих го за гръкляна и стиснах здраво. Той се заизвива и ме заудря по лицето и врата. Не го пусках.
— Стой! Хвърли оръжието!
Гласове в далечината. Раздвижване. Дори не бях сигурен дали е реалност. Гледката бе призрачна. Нима халюцинирах? Някой говореше с американски акцент. Прозвуча ми познато.
Продължавах да го стискам за гръкляна.
— Стой, казах! Веднага! Остави го!