Заобиколиха ме. Шест или осем души, а може би и повече. Някои бяха насочили пистолети към мен.
Очите ми срещнаха тези на убиеца. В тях имаше насмешка. Усетих, че хватката ми отслабна. Не бях сигурен дали се подчиних на командата, или раната от куршума бе започнала да пие силите ми. Ръката ми се отдели от гърлото му. Убиецът се закашля, слюнката му се разхвърча наоколо и той се опита да вземе превес.
Вдигна оръжието си.
Точно както очаквах.
Аз бях измъкнал малкото пистолетче от кобура на глезена си. С лявата ръка го сграбчих за китката.
Познатият глас на американеца:
— Недей!
Но на мен наистина не ми пукаше дали ще стрелят. Докато стисках лявата му китка, аз извадих пистолета си, мушнах го под брадичката му и стрелях. Нещо мокро и лепкаво ме удари в лицето. Пуснах пистолета и се строполих върху неподвижното му вече тяло.
Мъже, много мъже, съдейки по допира, ме повдигнаха. Сега, когато бях свършил работата си, силите и волята ми за живот изчезнаха. Оставих се да ме обърнат и да ме закопчеят с белезниците, да правят, каквото си щат, нямаше никакъв смисъл да им се опъвам. Борбата ме бе изтощила. Те ме проснаха по гръб. Извърнах се и погледнах към неподвижното тяло на Териса. Усетих огромна болка, не бях изпитвал такава досега.
Очите й бяха затворени и скоро, съвсем скоро моите също щяха да се затворят.
Втора част
Двайсет и втора глава
Жажда.
В гърлото — пясък. Очите не се отварят. А може би са отворени?
Пълна тъмнина.
Ръмжене на мотор. Усещане, че някой се е надвесил над мен.
— Териса…
Мисля, че го изричам на глас, но не съм сигурен.
Следващият отрязък от спомени: гласове.
Идват сякаш от много далеч. Не разбирам думите. Долавям само звуци и толкоз. Гневни звуци. Приближават се. Чуват се по-високо. Звучат в ушите ми.
Очите ми се отварят. Виждам в бяло.
Гласът повтаря едно и също нещо.
Звучи ми като: „Ах-мед-лех-ат-мин“.
Не разбирам. Някаква безсмислица може би. Или чужд език. Не знам.
— Ах-мед-лех-ат-мин.
Някой вика в ухото ми. Стискам очи. Искам да престане.
— Ах-мед-лех-ат-мин.
Гласът е гневен, не престава. Струва ми се, че се извинявам.
— Той не разбира — казва някой.
Мълчание.
Болка в сърцето.
— Териса… — повтарям.
Няма отговор.
Къде съм?
Отново чувам глас, ала не разбирам думите. Чувствам се самотен, изолиран. Лежа. Усещам, че треперя.
— Нека ти изясня положението.
Още не мога да помръдна. Мъча се да отворя уста, ала напразно. Отварям очи. Виждам размазано. Чувствам се така, сякаш главата ми е омотана в гъста лепкава паяжина. Мъча се да я отпъдя от себе си. Не успявам.
— Работил си за правителството, нали?
Гласът на мен ли говори? Кимам, без да помръдвам.
— В такъв случай ти е известно за съществуването на подобни места. Знаеш, че винаги ги е имало. Поне си чувал хората да говорят за тях.
Никога не съм вярвал на приказките на хората. Може би след единайсети септември… Но не и преди това. Мисля, че казвам: „Не“, но може би само наум.
— Никой не знае къде се намираш. Никой няма да те открие. Можем да те държим тук вовеки веков. Можем да те убием, когато поискаме. Можем и да те пуснем да си ходиш.
Пръсти около бицепса ми. Още пръсти около китката ми. Безсмислено е да се дърпам. Някой ме щипва по ръката. Не мога да помръдна. Не мога да ги спра. Спомням си, че когато бях на шест години, татко ме заведе на карнавала на Нортфийлд авеню. Евтини игри и атракции. Лудницата. Така се казваше една от тях. Огледала, клоуни с огромни глави и ужасен смях. Влязох сам. Та нали бях голямо момче? Изгубих се, заоглеждах се, ала не успях да открия изхода. Един от клоуните ми скочи. Разревах се. Извъртях се на другата страна. Но там стоеше друг клоун и ми се присмиваше.
Сега се чувствах точно така, както тогава.
Извиках и отново се извъртях. Виках баща си. Той викаше името ми, изтича вътре, изскочи през тънката стена и като ме откри, всичко дойде на мястото си.
Татко, казвам си аз. Татко ще ме намери. Всеки миг.
Ала никой не идва.
— Откъде познаваш Рик Колинс?