Казвам истината. За кой ли път. Толкова съм изтощен.
— А откъде познаваш Мохамед Матар?
— Не го познавам.
— В Париж се опита да го убиеш. После го уби в Лондон, преди да успеем да те заловим. Кой те изпрати да го убиеш?
— Никой. Той ме нападна.
Обяснявам. После с мен става нещо ужасно, но не знам какво е.
Вървя. Ръцете ми са завързани на гърба. Не виждам много, само малки светли точици. На всяко рамо усещам по една ръка. Грубо ме блъскат долу.
Лежа по гръб.
Краката ми са завързани един за друг. Колан пристяга гърдите ми. Тялото ми е завързано към нещо кораво. Изобщо не мога да помръдна.
Внезапно светлите точици изчезват. Струва ми се, че пищя. Може да са ме обърнали с главата надолу. Не съм сигурен.
Огромна влажна длан затиска лицето ми. Сграбчва носа ми. Запушва устата ми.
Не мога да дишам. Мъча се да се отърва. Ръцете ми са завързани. Краката ми са пристегнати.
Не мога да шавна. Някой е уловил главата ми. Не мога да се извърна. Ръката силно притиска лицето ми. Нямам въздух.
Паника. Душат ме.
Мъча се да си поема дъх. Устата ми се отваря. Вдишвам. Трябва да вдишам. Не мога. Водата нахлува в гърлото ми и излиза през ноздрите. Давя се. Дробовете ми горят. Всеки миг ще експлодират. Мускулите ми се гърчат. Трябва да се движа. Не мога. Нямам изход. Нито въздух.
Умирам.
Чувам нечий плач и осъзнавам, че идва от мен. Внезапна пронизваща болка.
Гърбът ми се извива. Очите ми излизат от орбитите. Пищя.
— О, Господи, моля те…
Гласът е мой, ала аз не го разпознавам. Толкова е слаб. А аз съм толкова безсилен.
— Имаме два въпроса към теб.
— Моля. Вече отговорих.
— Имаме още въпроси.
— А после ще мога ли да си тръгна?
Гласът умолява.
— Като че ли нямаш друга надежда.
Стряскам се и се събуждам от ярка светлина в лицето.
Премигвам. Сърцето ми препуска. Не успявам да си поема дъх. Не знам къде съм. Връщам се назад в спомените си. Кое е последното, което помня? Напъхвам пистолета под брадичката на копелето и дърпам спусъка.
Има още нещо, заседнало е в ъглите на мозъка ми и не мога да го достигна. Може би някакъв сън? Познавате това чувство — събуждате се, а кошмарът е все още жив, но щом се помъчите да си го спомните, споменът ви се разсейва и се стопява във въздуха като дим. Същото се случва с мен сега. Опитвам се да задържа образите в главата си, ала те изчезват.
— Майрън?
Гласът е спокоен, сдържан. Боя се от гласа. Свивам се. Изпитвам ужасен срам, макар да не знам защо.
Гласът ми звучи покорно дори в собствените ми уши:
— Да?
— И без това ще забравиш по-голямата част от преживяното. Така е най-добре. Никой не ще ти повярва — а дори да ти повярват, не могат да ни открият. Ти не знаеш къде се намираме. Не знаеш и как изглеждаме. И не забравяй: можем пак да го направим. Можем да те хванем, когато си поискаме. И не само теб. Семейството ти също. Майка ти и баща ти в Маями. Брат ти в Южна Америка. Разбираш ли?
— Да.
— Остави всичко както си е. Ако го направиш, ще си добре, ясно?
Кимам с глава. Обелвам очи. И отново потъвам в мрак.
Двайсет и трета глава
Събудих се със страх.
Това не бях аз. Сърцето ми препускаше. Паника обзе душата ми, не можех да дишам. И всичко това, още преди да отворя очи.
Когато най-после очите ми премигаха и се отвориха — а аз огледах стаята — усетих, че пулсът ми се успокоява, а паниката изчезва. Есперанца седеше на стола, съсредоточена в телефона си. Пръстите й танцуваха по клавишите — без съмнение работеше за някой клиент. Аз си харесвам работата, ала тя бе влюбена в нея.
Наблюдавах я известно време и се наслаждавах на спокойствието, излъчващо се от кроткото обкръжение. Под сивия си работен костюм Есперанца бе облякла бяла блуза, бе сложила обици във вид на халки, а синкавочерната й коса бе прихваната зад ушите. Щорите на прозореца зад нея бяха отворени. Видях, че е нощ.
— С кой клиент се занимаваш? — попитах.
Като чу гласа ми, тя се ококори. Пусна мобилния телефон върху масата и се втурна към мен.
— Боже мой, Майрън! Боже мой…
— Какво има? Да не би да умирам?
— Не, защо?