— Така се втурна към мен, че… Обикновено се движиш много по-бавно.
Тя заплака и ме целуна по бузата. Есперанца никога не плачеше.
— О, сигурно умирам.
— Не бъди такъв инат — каза тя, докато бършеше сълзите от очите си. Прегърна ме. — Чакай, чакай! По-добре е да си онзи твърдоглавец, когото познавам. Бъди себе си.
Хвърлих поглед през рамото й. Намирах се в най-обикновена болнична стая.
— От колко време висиш тук? — попитах.
— От скоро — отвърна Есперанца, без да се отделя от мен. — Какво си спомняш?
Замислих се. Стреляха в Карън и Териса. Мъжът, който ги уби… Аз убих него. Преглътнах и се стегнах.
— Как е Териса?
Есперанца изправи гръб и ме пусна.
— Не знам.
Не бе отговорът, който очаквах.
— Как така не знаеш?
— Трудно е за обяснение. Кое е последното, което помниш?
Съсредоточих се.
— Последният ми ясен спомен — отвърнах — е как убих копелето, застреляло Карън и Териса. После някакви типове се нахвърлиха върху мен.
Тя кимна с глава.
— И мен ме простреляха, нали?
— Да.
Това обясняваше болницата.
Есперанца отново се наведе и прошепна в ухото ми:
— Добре. Чуй ме сега. Ако вратата се отвори, ако влезе някоя сестра, не казвай нищо пред нея. Разбра ли?
— Не.
— Заповед на Уин. Просто се подчини, ясно?
— Ясно — отвърнах и додадох: — Пристигнала си в Лондон, за да си с мен?
— Не.
— Какво искаш да кажеш?
— Довери ми се, става ли? Не бързай. Какво друго си спомняш?
— Нищо.
— Нищо в отрязъка от времето между раняването ти и сега?
— Къде е Териса?
— Вече ти казах. Не знам.
— Няма логика. Как така не знаеш?
— Дълга история.
— Защо не я споделиш с мен?
Есперанца вторачи зелените си очи в мен. Онова, което прочетох в тях, никак не ми хареса. Опитах се да седна в леглото.
— От колко време съм в безсъзнание?
— И това не знам.
— Пак повтарям: как така не знаеш?
— Първо, ти не си в Лондон.
Думите й ме накараха да се замисля. Огледах болничната стая, сякаш търсех отговор на въпросите си. И намерих. Върху одеялото ми бе изписано логото на болницата: „НЮ ЙОРК — ПРЕЗВИТЕРИАНСКИ МЕДИЦИНСКИ ЦЕНТЪР“.
Не може да бъде.
— В Ню Йорк ли се намирам?
— Да.
— Върнали са ме със самолет?
Тя замълча.
— Есперанца?
— Не знам.
— Добре де, от колко време съм в тази болница?
— Може би от няколко часа, но не съм сигурна.
— И този твой отговор не звучи логично.
— Аз също не разбирам, ясно? Преди два часа ми се обадиха и ми казаха, че си тук.
Мозъкът ми се размъти, а нейните обяснения изобщо не ми помагаха.
— Преди два часа?
— Да.
— А преди това?
— Преди обаждането — отвърна Есперанца — ние нямахме представа къде си.
— Като казваш „ние“…
— Аз, Уин, родителите ти…
— Родителите ми ли?
— Спокойно. Излъгахме ги. Казахме им, че си някъде в Африка, където мобилният ти телефон няма покритие.
— И никой от вас не знаеше къде се намирам?
— Точно така.
— Колко време? — попитах аз.
Тя само ме погледна.
— Колко, Есперанца?
— Шестнайсет дни.
Лежах, без да помръдна. Шестнайсет дни. Изчезнал бях за цели шестнайсет дни. Когато се помъчих да си спомня, сърцето ми запрепуска в гърдите. Обзе ме паника.
— Карай да върви…
— Майрън?
— Помня, че ме арестуваха.
— Добре.
— Нима искаш да ми кажеш, че се е случило преди шестнайсет дни?
— Да.
— Свърза ли се с английската полиция?
— И те не знаеха къде си.
Имах хиляди въпроси, ала вратата се отвори и прекъсна разговора ни. Есперанца ми хвърли предупредителен поглед. Аз мълчах. Влезе сестрата и каза:
— Виж ти, събудил си се.
Някой подпря вратата, за да не се затвори.
Татко.
При вида на този очевидно възрастен мъж в гърдите ми се разля нещо топло и успокояващо. Несъмнено татко бе останал без дъх от бързане да види сина си. Мама пристъпи зад него. Майка ми имаше навика да се втурва към мен, дори при най-обикновено посещение, сякаш не ме е виждала от години. Направи го и този път, като изблъска сестрата от пътя си. Когато я виждах да го прави, аз обелвах очи, макар тайно в себе си да изпитвах удоволствие. Този път не обелих очи.