— Добре съм, мамо. Не те лъжа.
Отначало баща ми се дръпна назад, както обикновено. Очите му бяха зачервени и влажни. Погледнах лицето му. Той знаеше. Не бе повярвал на историята за Африка, където няма телефонни услуги. Вероятно бе помогнал да убедят мама. Но той бе наясно с нещата.
— Много си отслабнал — каза мама. — Не те ли хранят добре?
— Остави го — намеси се татко. — Добре изглежда.
— Не изглежда добре. Кожа и кости е. Лицето му е бледо. Защо си в болница?
— Казах ти — рече татко. — Не ме ли чу, Елен? Хранително отравяне. Вече е добре, имаше нещо като дизентерия.
— Всъщност защо си ходил в Сиера Мадре?
— Сиера Леоне — поправи я татко.
— Аз пък мислех, че е бил в Сиера Мадре.
— Мислела си за филма.
— Спомних си. Онзи с Хъмфри Богарт и Катрин Хепбърн.
— Този се наричаше „Африканската кралица“.
— О! — възкликна мама, разбрала откъде идва объркването.
Мама ме остави. Татко се приближи, прибра косата, паднала на челото ми, целуна ме по бузата. Грапавата кожа на брадата му се отърка в лицето ми. Във въздуха се разнесе успокояващият аромат на „Олд Спайс“.
— Добре ли си? — попита ме той.
Кимнах с глава. Той ме погледна с недоверие.
Внезапно и двамата ми се видяха толкова остарели. Така става, нали? Ако не си виждал детето си дори за малко, ще ти се види много пораснало. Но ако не си виждал някой старец, дори за съвсем кратко време, ще ти се стори много остарял. Винаги така става. В кой момент силните ми родители бяха прекосили границата към старостта? Ръцете на мама трепереха от паркинсон. Положението й се влошаваше. Мисълта й, винаги мъничко ексцентрична, тревожно се изплъзваше нанякъде. Татко бе сравнително здрав, имаше незначителни сърдечни проблеми, ала и двамата изглеждаха толкова остарели.
„Майка ти и баща ти в Маями…“
Бодежи пронизаха гърдите ми. Отново се появиха проблеми с дишането ми.
Татко се обади:
— Майрън?
— Добре съм.
Сестрата си проправи път и дойде при мен. Родителите ми се отдръпнаха. Тя постави термометър в устата ми и започна да брои пулса ми.
— Времето за посещения свърши — каза тя. — Всички да си тръгват.
Не исках да си отиват. Не исках да остана сам. Обхвана ме ужас и страшно се засрамих от този факт. Когато сестрата извади термометъра от устата ми, аз се усмихнах пресилено и изрекох малко по-весело, отколкото трябваше:
— Сега ще поспя, става ли? Ще се видим сутринта.
Срещнах погледа на татко. Недоверчив. Прошепна нещо на Есперанца. Тя кимна с глава и поведе майка ми към вратата. Двете излязоха. На излизане сестрата се обърна към баща ми:
— Господине, трябва вече да тръгвате.
— Искам да остана насаме със сина си за малко.
Тя се поколеба. После изрече:
— Имате две минути на разположение.
Останахме сами.
— Какво стана с теб? — попита татко.
— Не знам — отвърнах.
Той кимна с глава. Придърпа стола до леглото и ме хвана за ръката.
— Не повярва, че съм в Африка, нали?
— Не повярвах.
— А мама?
— Казвах, че си се обаждал, ала тя не е била у дома.
— Повярва ли ти?
Той сви рамене.
— Никога не съм я лъгал, така че, да, повярва ми.
Не казах нищо.
Влезе сестрата.
— Тръгвайте си вече.
— Не още — рече баща ми.
— Моля ви, не ме карайте да викам охраната.
Усетих как паниката се надига в гърлото ми.
— Всичко е наред, татко. Добре съм. Ще поспя.
Той ме погледна, после се обърна към сестрата:
— Как ти е името, скъпа?
— Реджина.
— Реджина чия?
— Реджина Монте.
— Аз се казвам Ал, Реджина. Ал Болитар. Имаш ли деца?
— Две дъщери.
— Това тук е синът ми, Реджина. Ако искаш, можеш да повикаш охраната. Но няма да оставя сина си сам.
Исках да възразя, но отново не го направих. Сестрата се обърна и излезе. Не повика охраната. Баща ми остана цяла нощ до мен, седнал на стола. Наля прясна вода в чашата ми и ми оправи одеялото. Когато заплаках насън, той ме успокояваше, милваше ме по челото и ме уверяваше, че всичко ще се оправи. Повярвах му, макар и за няколко секунди.