Беше Берлеан.
Двайсет и пета глава
„Тайният локал“ на Берлеан се намираше в Бронкс.
Улицата бе същинска дупка, а мястото — вертеп. Сверих адреса — нямаше грешка. Беше стриптийз бар и според табелата отвън се наричаше „Висши удоволствия“, макар че според мен тук нямаше нито нещо висше, нито някакво удоволствие. На по-малкия надпис с неонови букви пишеше: „Класен клуб за джентълмени“. В случая думата „класен“ не изпъкваше толкова като оксиморон, колкото като съвсем не на място. „Класен стриптийз бар“ — все едно да кажеш „хубаво тупе“. Хубаво или лошо — все си е тупе.
Вътре беше тъмно, помещението беше без прозорци, така че нямаше никакво значение дали бе дванайсет по обяд — времето, когато пристигнах — или дванайсет в полунощ.
Огромен чернокож мъж с бръсната глава ме попита:
— Какво обичате?
— Търся един човек, французин, над петдесетте.
Той скръсти ръце на гърдите си и рече:
— А, от онези…
— Не, имам предвид…
— Знам какво имате предвид.
Прикри усмивката си и посочи с мускулестата си ръка, татуирана с буквата „Д“ в зелено, към дансинга. Очаквах Берлеан да ме чака в тих и усамотен ъгъл, но уви — той седеше току пред сцената, в средата на първия ред, вторачил поглед в, ами, да, в таланта.
— Вашият французин не е ли онзи, ей там?
— Същият.
Биячът отново се обърна към мен. На табелката с името му пишеше „Антъни“. Свих рамене. Той гледаше през мен.
— Да ви помогна с още нещо? — попита.
— Можете да ми кажете, че нямам вид на човек, който посещава подобни места, особено посред бял ден.
Антъни се ухили.
— Знаете ли какъв вид хора не ходят на подобни места, особено посред бял ден?
Чаках го сам да отговори.
— Слепци.
Отдалечи се. Аз тръгнах към Берлеан на бара. Музиката гръмна: пееше Бионсе, която заявяваше на гаджето си, че дори да не иска да знае за нея, дори след минута тя да спечели сърцето на друг, той ще си остане все тъй незаменим за нея. Подобно изявление ми се стори доста глупаво. Та тя е Бионсе, за бога, как така ще заявява подобни неща на висок глас? Бионсе е великолепна, известна, богата, купува на гаджето си скъпи коли и дрехи. Гледай ти! Щяло да й бъде трудно да свали друг като него. Как пък не!
Голата до кръста танцьорка на сцената се движеше апатично. Отегченото изражение на лицето й ме караше да мисля, че в момента гледа някое политическо предаване, а прътът сякаш не бе средство за танца й, а нещо, което да я държи в изправено положение. Не бих искал да звуча превзето, ала не разбирам привлекателната сила на места с голи до кръста танцьорки. Те просто не ми действат. Не че жените са непривлекателни — някои са дори много хубави. Веднъж говорехме с Уин по въпроса — винаги греша, когато засягам проблеми, свързани с противоположния пол — след което направих заключението, че не си падам много по сексуалните фантазии. Може би това е мой недостатък, но истината е, че трябва да вярвам, че дамата е вътре в душата ми, ама истински. Уин, разбира се, може да не е толкова придирчив. И аз изпитвам чисто физическо удоволствие, ала егото ми не обича да смесва сексуалните срещи с търгашеството, ропота и класовата борба.
Наречете ме старомоден, ако щете.
Берлеан носеше лъскавото си сиво яке с надпис „Само за членове“. Непрекъснато повдигаше тъпите си очила на носа си и се хилеше на отегчената танцьорка. Седнах до него. Той се обърна и ме изгледа.
— Изглеждаш ужасно — каза.
— Така е — отвърнах, — но затова пък ти изглеждаш страхотно. Нов овлажнител?
Той хвърли в устата си няколко бирени фъстъка.
— Значи това е тайният ти локал?
Той вдигна рамене.
— Защо точно тук?
После помислих и додадох:
— Почакай, вдянах. Защото мястото е далеч от радара, прав ли съм?
— Това също, но има и друго — съгласи се Берлеан. — Обичам да гледам голи жени.
Той отново обърна глава към танцьорката. На мен ми беше писнало.
— Жива ли е Териса? — попитах.
— Не знам.
Седяхме и мълчахме. Загризах ноктите си.
— Беше ме предупредил — рекох аз. — Каза ми, че не бих могъл да го понеса.
Той не сваляше очи от танцьорката.
— Трябваше да те послушам.