— Да.
— В такъв случай останалото ти е известно. Намесиха се официалните власти. Нямаше начин да те измъкна, затова реших, че ще е най-добре да изчезна. Незабавно напуснах страната. Защо ли? Защото, както току-що отбелязах, вярвах в достойнствата на хипотезата на Берлеан. И мислех, че ако ме задържат, нямаше да е от полза за нас.
— Разбирам. Какъв е планът ти?
— Да остана в неизвестност още известно време. Докато облаците се разсеят.
— Най-добрият начин да сме в безопасност е да стигнем до дъното на тази история.
— Истина казваш, копеле — отвърна Уин.
Харесва ми, когато говори на езика на улицата.
— С тази цел поставям антени тук-там. Надявам се някой да ме осветли относно съдбата на госпожа Колинс. Да го кажа направо — да, знам чувствата ти към нея — ако Териса не е жива, това ще е удар за нас. Нямаме повече интерес да проучваме нещата.
— Няма ли да търсим дъщеря й?
— Ако Териса е мъртва, какво значение ще има това?
Замислих се върху изреченото току-що. Имаше логика. Желанието ми беше да помогна на Териса. Исках — божичко, все още ми звучеше налудничаво — да й помогна да открие мъртвата си дъщеря. Какъв бе смисълът, ако Териса я няма?
Сведох поглед и осъзнах, че пак гриза ноктите си.
— И сега какво следва? — попитах.
— Есперанца ми каза, че си объркан.
— И ти ли ще ми даваш наставления?
Мълчание.
— Уин?
Уин бе недостижим в умението да контролира гласа си, но може би за втори път, откакто го познавам, това му убягна.
— Последните шестнайсет дни бяха много трудни за мен.
— Знам, приятелю.
— Изрових земята да те търся.
Не казах нищо.
— Прибягнах до неща, които никога не би одобрил.
Аз чаках.
— И въпреки това не успях да те открия.
Схванах мисълта му. Уин имаше източници, с каквито никой от познатите ми не би могъл да се похвали. Уин притежава средства и влияние, при това ме обичаше. Не се плашеше лесно. Но разбрах, че последните шестнайсет дни са били наистина тежки за него.
— Сега съм добре — казах. — Прибери се, когато решиш, че можеш.
Двайсет и шеста глава
— Вземи си още една кнедла — каза мама.
— Нахраних се, майко, благодаря.
— Само още една. Много си отслабнал. Вземи си поне едничка.
— Не ми харесват, наистина.
— Какво? — Мама ме погледна поразена. — Но нали в градината на Фонг ти харесваха?
— Майко, градината на Фонг я закриха, когато бях на осем.
— Знам. Но все пак.
Но все пак. Всеки спор с мама завършваше по този начин. Човек съвсем разбираемо би приел, че спомените й за градината на Фонг са плод на стареещ мозък. И ще сгреши. Мама правеше същия коментар по повод кнедлите още по времето, когато бях на девет.
Бяхме седнали в кухнята на къщата ни в Ливингстън, Ню Джърси, където бях прекарал детството си. Напоследък поделям нощите си между този дом и луксозния апартамент на Уин в „Дакота Билдинг“ на „Западна 72-ра улица“ и Сентръл Парк запад. Когато преди няколко години родителите ми се преместиха в Маями, купих къщата от тях. С право бихте се попитали защо бях купил имота — бях живял в него с родителите си до трийсетата си година и продължавах да спя в спалнята в мазето, която си бях приспособил в ученическите години — ала накрая рядко оставах тук. Ливингстън е град, в който семейството може спокойно да отглежда децата си, не е подходящ за ерген, чиято месторабота се намира в Манхатън. Домът на Уин е на много по-удобно място и само с няколко квадратни метра по-малък от средноевропейско княжество.
Ала мама и татко се върнаха в Ливингстън, така че ето ни сега всички тук.
Аз съм от обвиняващото поколение, за което се предполага, че не харесва родителите си; хората от това поколение търсят в поведението им причините, задето самите те не са щастливи като възрастни. Но аз обичам моята майка и моя баща. Харесва ми да съм с тях. Не дойдох да живея в мазето по финансови причини. При тях съм, защото тук ми е добре — харесва ми да сме заедно.
След вечеря изхвърлихме картонените кутии, в които бяхме взели готова храна, и измихме приборите си. Поговорихме за брат ми и сестра ми. Когато мама спомена работата на Брад в Южна Америка, усетих краткотрайна, но пронизваща болка — нещо като „дежавю“, ала далеч не толкова приятно. Стомахът ми се сви на топка. Отново загризах нокти. Родителите ми се спогледаха.