С мен беше Есперанца. Докато прекосявахме магазина, към нея дотърча мъж, облечен във фланелена риза.
— Извинете — каза той, а лицето му светна като на момченце в коледна утрин. — Но, боже мой, вие не сте ли Малката Покахонтас?
Сдържах усмивката си. Винаги се изненадвам, когато разбера, че все още я помнят. Тя бързо ме погледна и се обърна към своя обожател.
— Да, аз съм.
— Леле! Не мога да повярвам. Леле-мале! Толкова се радвам да ви видя!
— Благодаря.
— Навремето бях окачил афиша ви в стаята си. Тогава бях на шестнайсет.
— Поласкана съм… — започна тя.
— Направих и някое друго петно върху него — с намигване й поясни той, — ако разбирате какво искам да кажа.
— … и погнусена — размаха пръст тя и се отдалечи. — До скоро!
Последвах я.
— Петна — повторих. — Не може да не си поне малко трогната.
— За жалост, наистина съм трогната — отвърна тя.
Забравете какво казах току-що за майчинството, укротило духа й. Есперанца си оставаше все такава, беше най-добрата.
Отминахме г-н „Ааау! Нима това сте вие?“ и се приближихме към треньор Боби. Чух азиатеца да пита за разликата между плазмените телевизори и телевизорите от типа LCD. Треньор Боби наду перки и го осведоми относно положителните и отрицателните качества на едните и другите, но аз не разбрах и дума от обяснението му. После мъжът се заинтересува от телевизорите DPL. Треньор Боби каза, че ги харесва. Започна да обяснява защо.
Аз чаках.
Есперанца кимна с глава към треньор Боби и забеляза:
— Май е получил тъкмо това, което заслужава.
— Не — отвърнах аз. — Човек не бие хората, за да им даде поука — напада ги само в случай на самозащита.
Есперанца направи гримаса.
— Какво говориш?
— Уин е прав. Понякога си такова бебе.
Треньор Боби се усмихна на азиатците и им рече:
— Не бързайте, след малко се връщам и тогава ще обсъдим безплатната доставка.
Приближи се до мен. И двамата се гледахме втренчено в очите. Той издържа на погледа ми.
— Какво искаш?
— Да ти се извиня.
Треньор Боби не помръдна. Последваха три секунди мълчание. После:
— Ето, вече ми се извини.
Извъртя се на пети и се отправи към клиентите си.
Есперанца ме тупна по гърба:
— Леле, колко пречистващо!
Д-р Фрида Шнайдър беше ниска и набита и имаше широка и добродушна усмивка. Тя изповядваше юдаизма и носеше скромни одежди и барета. Срещнахме се в кафенето на Здравния център „Терънс Кардинал Кук“, което се намираше на „Пето авеню“ и Сто и трета улица. Есперанца остана навън да говори по телефона. Д-р Шнайдър ме попита дали искам нещо за ядене. Аз отклоних поканата й. Тя си поръча богат сандвич. Седнахме. Д-р Шнайдър каза на ум молитвата си и започна яростно да разкъсва със зъби сандвича си, сякаш той я бе обидил с нещо.
— Разполагам само с десет минути — заобяснява ми тя.
— Мислех, че са петнайсет.
— Промених решението си. Благодаря за дарението.
— Трябва да ви задам някои въпроси относно Сам Колинс.
Шнайдър преглътна залъка си.
— Същото каза и колегата ви. Нали знаете за конфиденциалността между лекар и пациент? Да пропуснем тази информация, какво ще кажете?
— Моля ви.
— Той е мъртъв, така че няма ли да ми кажете поне защо се интересувате от неговия случай?
— Разбрах, че се е самоубил.
— Значи не очаквате аз да ви го кажа.
— Често ли се случва при пациенти с болестта на Хънтингтън?
— Знаете ли какво представлява това заболяване?
— Знам, че е наследствено.
— Това е неврологично разстройство, което се предава по наследствен път — изрече тя между две хапки. — Болестта не те убива пряко, но с развитието си води до много животозастрашаващи усложнения като например пневмония, инфаркт и какво ли още не. Болестта на Хънтингтън поразява страдащия както физически, така и психически и се отразява отрицателно на познавателните му способности. Не е просто разстройство. Така че, да, самоубийствата не са изключение при тези пациенти. Според някои изследвания един на всеки четирима опитват да се самоубият, като седем процента от опитите са успешни, колкото и странно да звучи думата „успешен“ в този контекст.