— Такъв ли беше случаят със Сам Колинс?
— Още преди да уточним диагнозата му, той имаше депресия. Трудно е да се каже кое беше първо. Обикновено БХ започва с физическо разстройство, но в много от случаите бива предхождана от психиатрично разстройство или разстройство в познавателните способности. Така че депресивното му състояние би могло да бъде първият симптом на БХ, но неправилно диагностициран. Всъщност това няма значение. Така или иначе, той почина вследствие на БХ — самоубийството е просто едно от многото животозастрашаващи усложнения.
— Казахте, че болестта е наследствена.
— Така е.
— И че ако единият родител е неин носител, вероятността детето да се разболее, е петдесет на петдесет.
— Най-просто казано, да, това е доста точно.
— А ако родителят не носи заболяването в гените си, детето няма откъде да го унаследи. Така е, нали? Няма фамилна обремененост.
— Продължавайте.
— Това означава, че един от родителите на Сам Колинс би трябвало да е носител на този ген.
— Правилно. Майка му е живяла до над осемдесетгодишна възраст, без каквито и да е симптоми на болестта, така че обременеността вероятно идва по линия на баща му, който е починал млад и не е имало време симптомите у него да се проявят.
Наведох се по-близо до нея.
— Направихте ли тест на децата на Сам Колинс?
— Това не е ваша работа.
— Имам предвид Рик Колинс. Той също е мъртъв. Всъщност, убиха го.
— Терористи според вестниците.
— Да.
— Но въпреки всичко вие смятате, че диагнозата на баща му има нещо общо с неговата смърт, така ли?
— Така.
Фрида Шнайдър отхапа още един залък и поклати глава:
— Рик Колинс има син — казах.
— Имам го предвид.
— Може да има и дъщеря.
Тя престана да дъвче.
— Моля?
Не знаех как да го изиграя.
— Рик Колинс може и да не е знаел, че е жива.
— Ще се доизясните ли?
— Всъщност не — отвърнах аз. — Разполагаме само с десет минути.
— Прав сте.
— И така?
Тя въздъхна:
— Да, направих тест на Рик Колинс.
— И?
— Кръвните проби показаха, че известен брой глутаминови аминокиселини се повтарят във всеки алел от БХ.
Само я погледнах.
— Да, както и да е. Казано накратко, за жалост резултатите бяха положителни. Ние не приемаме кръвните проби за диагноза, тъй като може да изминат години, дори десетилетия преди появата на някой симптом. Но Рик Колинс вече показваше признаци на хорея — отсечени и неконтролируеми движения. Помоли ни за конфиденциалност. Ние, разбира се, се съгласихме.
Замислих се. Рик и болестта на Хънтингтън. Вече е имал симптоми — какви ли са били последните му години? Баща му си е задавал същия въпрос и е сложил край на живота си.
— А синът на Рик? Направихте ли му тест?
— Да, по настояване на Рик. Според мен е доста необичайно. Има спорове относно тестовете, особено когато са свързани с деца. Искам да кажа следното: изследваме малко момченце, което би могло да се разболее от тази болест — перспективата би била тежко бреме за него. Но не е ли по-добре да я знаеш предварително, за да вземеш всичко от живота? А ако резултатите ти са положителни, дали ще искаш да имаш свои собствени деца, които биха се родили с обременена наследственост? Но дори да го знаеш, нима животът не си струва да се живее? Моралът понякога се измерва с двоен аршин.
— Но Рик все пак е направил тест на сина си?
— Да. Рик беше журналист до мозъка на костите си. Трябваше да знае всичко. За щастие, пробите на сина му бяха отрицателни.
— Това за него трябва да е било голямо облекчение.
— Така е.
— Познавате ли Центъра „Крио Хоуп“?
Тя се замисли.
— Занимават се с изследвания и съхраняване на клетки. Съхраняват стволови клетки и подобни неща, права ли съм?
— След като се е срещнал с вас, Рик Колинс е ходил и в центъра. Да се досещате защо?
— Не.
— Какво ще кажете за благотворителната организация „Спасете ангелите“? Чували ли сте за нея?
Шнайдър поклати отрицателно глава:
— Няма лек за БХ, така ли е? — попитах аз.
— Така е.