— Това би обяснило много неща — отвърна Есперанца.
— Само че не виждам как. Да речем, че Рик Колинс наистина е съхранил клетки от пъпната връв на дъщеря си Мириям. И после? Пристига тук и прави, какво? Размразява я, отнася я в Париж и когато го убиват, я разплисква на пода, така ли?
— Не — отвърна тя.
— Тогава какво?
— Очевидно пропускаме нещо. Едно, може би две действия. Може да е изпратил замразения материал в Париж. Може да е работил с някои лекари в експериментална програма за опити върху човешки същества, забранени от правителството. Не мога да кажа, но отново се питам — какъв е смисълът цели десет години момичето да се крие, ако е оцеляло в автомобилната катастрофа?
— Не видя ли лицето му, когато споменах за организацията „Спасете ангелите“?
— Едва ли е толкова изненадващо. Това е група, която протестира срещу абортите и изследванията със стволови клетки, взети от ембриони. Не забеляза ли как наблягаше в добре отрепетираната си реч върху факта, че клетките от пъпната връв нямат нищо общо със споровете около стволовите клетки?
Замислих се върху думите й.
— Така или иначе, трябва да надзърнем в „Спасете ангелите“ и да видим що за организация е това.
— Никой не отговаря на позвъняванията ми — забеляза тя.
— Имаш ли някакъв адрес?
— Седалището им е в Ню Джърси — отговори. — Но…
— Но какво?
— Въртим се в затворен кръг. Не научаваме нищо ново. И какво? Клиентите ни заслужават много повече. Дали сме дума, че ще работим усърдно за тях. А не го правим.
Стоях и мълчах.
— Ти си най-добрият агент — заяви тя. — Аз върша добре работата си. Дори съм много добра. Ти никога няма да станеш толкова добър в преговорите, колкото съм аз, при това знам как да спечеля повече пари за клиентите ни. Но хората се обръщат към нас, защото имат вяра в теб. Защото онова, което най-силно желаят, е техният агент да го е грижа за тях — а ти си добър в това.
Тя сви рамене и зачака.
— Разбрах те — отвърнах. — Губя ти времето, като те въвличам в неприятности от всякакъв род. Но целта сега е по-голяма. Много по-голяма, отколкото да спасиш някой клиент. Ти искаш да остана верен на нашите личните интереси. Но аз искам друго.
— Страдаш от комплекс за героизъм — заяви тя.
— А! Не ми казваш нищо ново.
— Понякога това те заслепява. Най-полезен си, когато знаеш какво правиш.
— Точно сега — уверявам я аз — заминавам за Ню Джърси. А ти се връщаш в офиса.
— Мога да дойда с теб.
— Нямам нужда от бавачка.
— Много лошо, защото вече си имаш. Отиваме в „Спасете ангелите“. Ако и там попаднем в задънена улица, връщаме се в офиса и работим цяла нощ. Съгласен?
— Съгласен — отвърнах аз.
Двайсет и девета глава
Улицата наистина беше задънена. В буквалния смисъл на думата.
Следвахме джипиес устройството на автомобила към офис сградата в Хо-Хо-Кус, Ню Джърси, в края на улица без изход. Там се намираше „Магазина на Ед“, салон по карате, наречен „Орловият нокът“, и едно евтино фотоателие със стъклена витрина, на която пишеше „Официалната практика на Албин Ларами“. Като минахме пред него, аз посочих към разноцветния надпис.
— Официалната — забелязах. — Защото не би предпочела неофициалната практика на Албин Ларами, нали така?
На витрината се виждаха сватбени снимки, направени с толкова мътни лещи, че бе трудно да се каже къде свършва женихът и къде започва невестата. Имаше и модели, фотографирани в предизвикателни пози — повечето бяха на жени, облечени в бикини. Тук се намираха и най-крещящите бебешки снимки в кафяви тонове, направени ужким по времето на кралица Виктория. Бебетата бяха облечени в надиплени мантии и изглеждаха страховито. Колкото пъти зърна бебешка фотография от викториански тип, толкова пъти си казвам: „Който и да е на тази снимка, отдавна е изгнил в земята“. Вероятно съм по-зловещ от мнозина, но се питам кому са нужни толкова превзети фотографии?
Влязохме в приземния етаж и аз погледнах указателното табло. „Спасете ангелите“ се помещаваше в апартамент 3В, но вратата беше заключена. Мястото, където е била табелата, бе избеляло.
Най-близкият офис до този бе на одиторска къща, обозначена като „Бруно и съдружници“. Попитахме ги за съседите им.
— О! Напуснаха преди няколко месеца — осведоми ни секретарката. На табелката с името й пишеше: „Минерва“. Не знаех дали това е малкото й име или фамилията й. — Преместиха се веднага след взлома.