Вдигнах въпросително вежди и се наведох към нея.
— Взлом ли? — попитах.
Що се отнася до сондирането — много съм добър.
— Да. Изнесоха се. Трябва да е било… — лицето й се сгърчи, — хей, Боб, кога разбиха вратата на съседите?
— Преди три месеца.
Това бе всичко, което успяхме да научим от Минерва и Боб. Във филмите по телевизията детективите винаги питат дали предишният обитател е оставил „адрес, на който да му препращат пощата“. В реалния живот такова нещо няма. Върнахме се и се вторачихме в заключената врата на „Спасете ангелите“. Но вратата мълчеше.
— Готов ли си да се върнеш на работа? — попита Есперанца.
Кимнах. Тръгнахме да излизаме. Навън премигнах на светлината и чух Есперанца да казва:
— Здрасти.
— Какво има?
Тя посочи към един автомобил на отсрещната страна на улицата.
— Погледни лепенката върху задната броня.
Знаете тези ваденки. Овална форма с черен надпис, показващ местата, които си посетил с автомобила. Струва ми се, че започваше с градове в Европа. Когато някой турист се връща от екскурзия в Италия, той може да постави надписа „ROM“ отзад на колата си. Вече всеки град си има съответно лого като израз на гордост или нещо такова.
На този автомобил се четеше надписът: „ХХК.“
— Хо-Хо-Кус — забелязах аз.
— Вярно.
Замислих се върху буквите.
— Опал в Хо-Хо-Кус. Може би цифрите четири-седем-едно-две е номерът на нечий дом.
— „Опал“ може да е име на човек.
Обърнахме глави към мястото, където бяхме паркирали нашия автомобил. Там ни очакваше още една изненада. Зад колата ни бе паркиран черен кадилак и беше блокирал пътя ни. Видях едър мъжага в кафяв костюм на вицепрезидент да се отправя към нас. Имаше голямо ъгловато лице и приличаше на някой от дръзките нападатели на Грийн Бей Пакър от 1953 година.
— Господин Болитар?
Разпознах гласа му. Бях го чувал цели два пъти. Веднъж по телефона, когато търсех Берлеан, и втория път в Лондон, секунди преди да припадна.
Есперанца излезе пред мен, сякаш да ме защити. Поставих ръка на рамото й, за да я уверя, че всичко е наред.
— Специален агент Джоунс — изрекох аз.
От кадилака слязоха други двама мъже — вероятно също агенти, казах си аз. Вратата остана отворена, а агентите се подпряха на автомобила. И двамата носеха тъмни очила.
— Ще трябва да ни придружиш — каза той.
— Арестуван ли съм? — попитах.
— Още не. Но трябва да ме придружиш.
— Да почакаме прокурорската заповед, какво ще кажеш? — предложих аз. — Ще доведа и адвоката си. Както си му е редът.
Джоунс направи крачка към нас.
— Няма да ти връча официално обвинение. Но съм убеден, че си извършил престъпление.
— Да не би да си свидетел?
Джоунс сви рамене.
— Къде ме откарахте, когато изгубих съзнание? — попитах аз.
Той изфабрикува дълбока въздишка.
— Нямам представа за какво говориш. Нито аз, нито ти имаме време за подобни въпроси. Да се повозим, става ли?
Когато той протегна ръка да ме хване, Есперанца се обади:
— Специален агент Джоунс?
Той я погледна.
— Има обаждане за вас — каза тя.
Есперанца му подаде мобилния си телефон. Той свъси вежди, ала го пое. Аз също се намръщих и я погледнах. Изражението на лицето й нищо не ми подсказваше.
— Ало? — обади се Джоунс.
Звукът на телефона бе достатъчно силен, за да чуя ясно гласа на човека отсреща. Той каза:
— Хромирана в стил „Милитер“ и с логото на „Гучи“, инкрустирано в долния ляв ъгъл.
Беше Уин.
Джоунс само рече:
— Ъ?
— През мерника на снайпера си виждам катарамата на колана ти, макар че съм се прицелил седем сантиметра по-надолу — каза Уин. — Но като гледам, и пет ще са достатъчни.
Хвърлих поглед към катарамата на Джоунс. Точно така. Нямах представа какво означава хромирана в стил „Милитер“, но в долния ляв ъгъл наистина бе инкрустирано логото на „Гучи“.
— Купуваш „Гучи“ със заплата на държавен служител? Сигурно са ти направили отбивка от цената.
Както държеше слушалката до ухото си, Джоунс започна да се оглежда.