— Предполагам, че разговарям с господин Уиндзър Хорн Локуд.
— Нямам представа за какво говориш.
— Какво искате?
— Съвсем просто нещо. Господин Болитар няма да те придружи.
— Заплашвате федерален служител. Това е углавно престъпление.
— Коментирам усета ти за мода — отвърна Уин. — И при положение че коланът ти е черен, а обувките кафяви, единственият престъпник тук си ти.
Джоунс вдигна очи и срещна погледа ми. Гледаше доста спокойно за човек, в чиито слабини се е прицелил снайперист. Хвърлих поглед към Есперанца. Тя не ме погледна. Осъзнах нещо съвсем очевидно: Уин не беше в Банкок. Беше ме излъгал.
— Не желая да се разиграват сцени — отвърна Джоунс и вдигна ръце. — Добре, никой никого няма да насилва. Приятен ден.
Обърна се и се отправи към автомобила си.
— Джоунс! — викнах след него аз.
Той се обърна и засенчи очите си с длан.
— Известно ли ти е какво стана с Териса Колинс?
— Да.
— Кажи ми.
— Ако ме придружиш — постави условие той.
Погледнах към Есперанца. Тя отново подаде телефона си на Джоунс.
Уин рече:
— Разбрано. Няма да можеш да се скриеш. Семейството ти също. Ако нещо му се случи, ще те унищожа. Ще унищожа всичко, което обичаш и за което те е грижа. Не, това не е заплаха.
Телефонът замлъкна.
Джоунс ме погледна.
— Симпатяга.
— Дори нямаш представа какъв голям симпатяга е той.
— Готов ли си?
Тръгнах след него и се качих в кадилака.
Трийсета глава
Отправихме се към моста „Джордж Вашингтон“, за да се върнем в Манхатън. Джоунс ме представи на двамата агенти на предната седалка, но не запомних имената им. Кадилакът излезе на Западна Седемдесет и втора улица. Няколко минути по-късно спря до Сентръл Парк. Джоунс отвори вратата, грабна куфарчето си с документи и рече:
— Да се поразходим.
Измъкнах се от колата. Слънцето още грееше високо в небето.
— Какво стана с Териса? — попитах аз.
— Първо трябва да научиш цялата история.
Не чувствах такава необходимост, но нямаше смисъл да го притискам. Щеше да ми каже, когато му дойде времето. Джоунс свали сакото на кафявия си костюм и го метна на задната седалка. Почаках двамата агенти да паркират и да слязат от колата, ала Джоунс удари с ръка по покрива й и тя потегли.
— Само ние двамата ли? — попитах аз.
— Само ние двамата.
Чантата му принадлежеше на друга епоха — идеален правоъгълник с цифрови заключалки от двете страни. Навремето баща ми имаше същата — в нея държеше договори, сметки и писалки, както и малък магнетофон; разнасяше я до офиса си в онази фабрика в Нюарк и обратно.
Джоунс влезе в парка откъм Западна Шейсет и седма улица. Отминахме кръчмата, лампите по дърветата не светеха. Настигнах го и казах:
— Прилича ми на конспиративна среща.
— Вземам предпазни мерки. Вероятно са излишни, но когато човек се занимава с такива неща, с каквито се занимавам аз, понякога ти се ще да си по-внимателен.
Намерих отговора му малко мелодраматичен, но пак си казах, че не бива да го притискам. Внезапно Джоунс бе станал мрачен и замислен и аз нямах представа каква е причината. Наблюдаваше бягащите за здраве, разхождащите се на ролкови кънки, велосипедистите, майките с бебешки колички.
— Знам, че звучи сантиментално — каза той, — но хората карат ролкови кънки, тичат за здраве, ходят на работа, обичат се, смеят се и се забавляват, а нямат представа колко е несигурен животът им.
Направих гримаса.
— Нека отгатна — ти, специален агент Джоунс, си тихият страж, който ги закриля, който с цената на собствените си удобства охранява гражданите, така че да спят спокойно нощем. Така ли?
Той се усмихна.
— Мисля, че сам си го изпросих.
— Какво стана с Териса?
Джоунс продължаваше да върви.
Аз додадох:
— В Лондон ме арестува.
— Така беше.
— А после?
Той сви рамене.
— Ангажиментите ни са разпределени по отдели. Нямам представа. Предадох те на друг отдел. Изпълних задължението си.
— Колко удобно от морална гледна точка! — вметнах аз.
Джоунс присви очи, ала продължи да крачи.