— Кой, по дяволите, е този?
Уин се усмихна и вдигна ръка, сякаш току-що го бяха представили като участник в телевизионно шоу и очаква публиката да отбележи появата му с бурни ръкопляскания.
— Радвам се, че съм тук — обяви той. — Много благодаря.
— Приятел ми е — обясних аз.
— Този ли? — Боби започна да се смее, дебелаците му пригласяха в хор. — Ами, да, разбира се.
Излязох от автомобила. Уин се приближи до тримата сладури.
Треньорът Боби каза:
— Ще те сритам в задника.
Свих рамене.
— Прицели се добре.
— Наоколо има твърде много хора. Дай да отидем в гората — посочи с ръка той. — На поляната никой няма да ни безпокои.
Уин се намеси:
— Откъде, моля ви се, знаете за полянката?
— Учил съм в тукашната гимназия. Сритал съм доста задници на онази полянка. — И като наду перки, добави: — Бях капитан на футболния отбор.
— Леле! — с монотонен глас произнесе Уин. — Ще ми дадеш ли фланелката си за училищния бал?
Треньорът Боби посочи с дебелия си пръст към Уин.
— Ако не си затвориш устата, ще си бършеш кръвта с нея.
Уин правеше всичко възможно да не изглежда извънмерно лекомислен.
Спомних си обещанието, което бях дал на Али.
— И двамата сме зрели мъже — започнах аз. Всяка моя дума звучеше така, сякаш изплювах парчета стъкло от устата си. — Не би трябвало да прибягваме до юмручно право, не мислиш ли?
Погледнах през него към Уин. Уин се мръщеше.
— Наистина ли чух да използваш термина „юмручно право“?
Треньорът Боби навлезе в личното ми пространство.
— Страхопъзльо ли си?
Пак този страхопъзльо.
Но аз бях по-големият мъжкар — а по-голям мъжкар е онзи, който първи се оттегля. Така е правилно.
— Да — казах. — Страхопъзльо съм. Сега доволен ли си?
— Чухте ли го, момчета? Той е страхопъзльо.
Трепнах, ала бях все тъй силен. Или слаб, зависи от гледната точка. Аха, по-големият мъжкар. Това бях аз. Никога не бях виждал Уин тъй оклюман.
— А сега имате ли нещо против да преместите колата си, за да си тръгна? — попитах.
— Дадено — отвърна треньорът Боби. — Но те предупредих.
— За какво си ме предупредил?
Той отново се върна в личното ми пространство.
— Не искаш да се биеш, добре. Ала ще си го изкараме на момчето ти.
Кръвта се вдигна в главата ми.
— За какво говориш?
— Трепетликата, дето стреля в погрешния кош ли? От сега нататък ще ми служи за мишена. Ще го вземем на мушка. Щом се появи възможност да влезем в мислите му, ще го направим.
Вероятно съм отворил уста, не съм сигурен. Погледнах към Уин, за да съм сигурен, че съм чул правилно. Уин вече не изглеждаше оклюман. Потри ръце.
Отново се обърнах към треньора Боби.
— Сериозно ли говориш?
— Сериозен съм като смъртта.
Преиграх наум обещанието, което бях дал на Али, като търсех да открия някаква пролука. След преживяната злополука, която сложи край на баскетболната ми кариера, имах нужда да доказвам на света, че съм благодаря, добре. Ето защо записах право — в „Харвард“. Ето го и Майрън Болитар в пълния си блясък — учен-спортист-свръхобразован-адвокат-веселяк. Юрист с научна степен. Което означаваше, че винаги можех да открия вратичка в закона.
Какво всъщност бях обещал? Спомних си точните думи на Али: „Довечера не отивай в онзи бар. Обещай ми“.
Ами, да. Това тук не беше бар, нали така? Беше залесено място зад едно училище. Значи можех да не уважа смисъла, но не и буквата на закона. А буквата в този случай беше от съдбовно значение.
— Да го направим — склоних аз.
Шестимата тръгнахме към гората. Уин практично се изхлузи от групата ни. На двайсетина метра разстояние имаше полянка. По земята бяха нахвърляни фасове и кутии от бира. Това е то училището. Винаги едно и също.
Треньорът Боби зае място в средата на полянката. Вдигна дясната си ръка и ме повика. Подчиних се.
— Господа — каза Уин, — преди да започнете, отделете ми минута от времето си.
Всички обърнаха поглед към него. Уин стоеше до клонест клен заедно с помощник-треньора Пат и двамата побойници.
— Ако не ви предложа тази консултация — продължи Уин, — ще се чувствам престъпно нехаен.
— Какво, по дяволите, бръщолевиш? — попита треньорът Боби.