— Не говориш логично.
— Със сигурност говоря съвсем логично. Ти искаш да знаеш какво са прикривали, нали? Не е ли очевидно? Не знам дали в протокола са се погрижили да отразят всичко, както си е по закон, или са наблегнали само на вината, с която се нагърбва майката. Но онази нощ Териса Колинс е била пияна. Могла ли е да избегне катастрофата, ако е карала колата в трезво състояние? Кой знае? Шофьорът на камиона е бил в нарушение, но може би нейните реакции биха били по-бързи…
Опитах се да възприема казаното от него.
— Териса е била пияна?
— Кръвната проба е показала, че е превишила нормата, така е.
— И са я прикрили?
— Да.
Лъжата има свой собствен мирис. Както и истината.
— Кой го е знаел? — попитах.
— Съпругът й. Както и Карън Тауър. Те скрили този факт, защото са мислили, че истината ще я разстрои.
Истината може да въздейства и по този начин, казах си аз. Но когато осъзнах и другата истина, стана ми тежко на гърдите: най-вероятно Териса е знаела. В подсъзнанието си се е досещала за собствената си вина. Всяка майка би се покрусила от подобна трагедия и ето я сега — десет години по-късно тя все още се опитва да поправи грешката си.
Как се изрази тогава, когато ми позвъни от Париж? Нямала желание да се възстанови.
Знаела е. Макар и подсъзнателно, тя го е знаела. Спрях се на място.
— Какво стана с Териса?
— Така ли разсейваш дима, Майрън?
— Какво стана с нея? — повторих въпроса си аз.
Джоунс се обърна към мен и ме погледна в очите.
— Трябва да забравиш този въпрос, разбрано? Не съм от онези, които приемат, че целта оправдава средствата. Знам всички аргументи против изтезанията и съм съгласен с всеки един от тях. Но нещата тук са доста мътни. Да речем, че заловиш някой терорист, който вече е убил хиляди и в момента държи бомба, която ще убие милиони деца. Би ли стоварил юмрука си в лицето му, за да откриеш отговора на въпроса си и да спасиш тези деца? Разбира се, че ще го направиш. Би ли го ударил още веднъж? Да предположим, че броят на децата е само хиляда, или сто, а може би едва десет? Човек, който не го разбира… е, бих бил изключително бдителен с подобна личност. Защото такъв човек е не по-малък терорист от убиеца.
— Накъде биеш?
— Искам да си върнеш живота — говореше Джоунс с тих глас, сякаш ме умоляваше. — Знам, че не си съгласен с мен. Но онова, което ти се случи, никак не ми харесва. Затова сега ще ти кажа следното: надеждно съм защитен. Джоунс не е дори истинското ми име. Намираме се в парка, защото нямам кабинет. Дори приятелят ти Уин ще се затрудни да открие местонахождението ми. Аз знам всичко за теб. Знам миналото ти. Знам как разби коляното си и как се мъчиш да го преодолееш. Не разполагаш и с кой знае колко възможности. В момента аз ти предлагам една.
Джоунс се загледа в далечината.
— Трябва да забравиш този въпрос и да продължиш живота си. За твое добро е. И за нейно — кимна с глава в пространството той.
За миг се ужасих, не можех да погледна натам. Проследих погледа му, очите ми се извъртяха от ляво надясно и тутакси замръзнах на място. Ръката ми се насочи към устата и увисна във въздуха. Помъчих се да посрещна удара на крака, но нещо ме прониза в гърдите.
Застанала на зелената поляна, със сълзи на очите, в мен се взираше Териса, все тъй до болка красива.
Трийсет и първа глава
По време на нападението в Лондон куршумът улучил Териса във врата.
Сега отново се наслаждавах на красивото й рамо и нежно го целувах. Тогава видях белега. Не, не я бяха упоили, нито я бяха закарали на някое никому неизвестно място. Бяха я настанили в болница извън Лондон, а после я бяха качили на самолета за Ню Йорк. Нейните рани бяха по-жестоки от моите. Бе изгубила много кръв. Все още имаше болки, затова се движеше с повишено внимание.
Бяхме се върнали в апартамента на Уин в „Дакота Билдинг“, лежахме прегърнати в моята спалня и се взирахме в тавана. Беше опуснала глава на гърдите ми. Чувах сърцето си как бие до нея.
— Повярва ли на думите на Джоунс? — попитах я аз.
— Да.
Прокарах длан по гърба й и я притеглих по-близо до себе си. Усетих, че потреперва. Не исках да я губя от погледа си.
— Част от мен винаги е знаела, че се заблуждавам — каза тя. — Толкова силно го желаех! Нали разбираш, възможността за изкупление. Сякаш отдавна изгубеното ми дете бе някъде там и аз имах възможност да го спася.