Разбирах това чувство.
— И сега какво ще правим? — попитах.
— Ще ми се да остана тук до теб и просто да съществувам. Може ли?
— Може. — Не отделях поглед от облицовката на тавана. После продължих, тъй като не бях в състояние да оставя въпроса без отговор. — Когато Мириям се роди, дадохте ли на съхранение кръвни клетки от пъпната връв?
— Не.
Задънена улица.
Попитах:
— Още ли искаш да направим ДНК теста, за да си сигурна?
— Ти какво мислиш?
— Мисля, че би трябвало — отвърнах.
— Тогава да го направим.
— Ще се наложи да дадеш ДНК проба — казах аз. — За да имаме база за сравнение. Не разполагаме с ДНК проба от Рик, но ако получим потвърждение, че детето е твое, е, предполагам, че си раждала един-единствен път, нали?
Мълчание.
— Териса?
— Родила съм само това дете — отвърна тя.
Нова порция мълчание.
— Майрън?
— Да?
— Не мога да имам повече деца.
Не казах нищо.
— Беше цяло чудо, че родих Мириям. Но непосредствено след раждането трябваше да ми направят спешна хистеректомия, защото ми откриха фиброма. Не мога да имам повече деца.
Затворих очи. Искаше ми се да й кажа нещо утешително, но то щеше да прозвучи твърде поучително и съвършено излишно. Вместо това я притиснах към себе си. Исках само да я държа в прегръдките си.
Отново в главата ми прозвуча онзи израз на идиш: „Човек предполага, Господ разполага“.
Усетих, че се опитва да се отдръпне от мен. Отново я придърпах към себе си.
— Не е ли твърде рано за подобни разговори? — обади се тя.
Замислих се и отвърнах:
— Може би дори вече е твърде късно.
— Което ще рече?
— Точно сега — казах — ми се ще да остана тук, до теб, и просто да съществувам.
Териса бе заспала, когато чух ключа във вратата на апартамента да се завърта. Хвърлих поглед към часовника в спалнята. Един след полунощ.
Метнах си халата в мига, в който Уин и Мий влязоха. Мий ми махна с ръка и каза:
— Здравей, Майрън.
— Здрасти, Мий.
Тя се запъти към съседната стая. Когато изчезна зад вратата, Уин рече:
— Щом работата опре до секс, първо вземам Мий.
Само го погледнах.
— А най-хубавото е, че не ми коства много усилия да я задоволя.
— Моля те, престани — прекъснах го аз.
Уин направи крачка напред и ме прегърна.
— Добре ли си? — попита той.
— Чувствам се прекрасно.
— Искаш ли да чуеш нещо странно?
— Какво е то? — попитах.
— Това бе най-дългата ни раздяла от университетските години насам.
Кимнах с глава и зачаках прегръдката му да отслабне, за да се отдръпна назад.
— Излъга ме за Банкок — забелязах.
— Не, не съм те излъгал. Наистина ми се струва, че в това наименование се съдържа доста ирония. Там се намират най-готините секс клубове.
Поклатих глава. Влязохме в стаята, подредена в стил „Луи-някой-си“ с тежки дървени мебели, пищно орнаментирани скулптури и бюстове на момчета с дълги коси. Настанихме се в кожените клубни кресла пред мраморната камина. Уин ми подхвърли чаша безалкохолно, а на себе си наля огромно количество уиски от гарафата.
— Щях да пия кафе — каза той, — но нямаше да оставя Мий да заспи през нощта.
Кимнах.
— Свърши ли най-сетне с шегите от серията „Мий“?
— Господи! Надявам се.
— Защо ме излъга за Банкок?
— А ти как мислиш? — попита в отговор той.
Но отговорът бе очевиден. Отново ме обля гореща вълна.
— Предадох те, нали?
— Така е.
Сълзите напираха в очите ми, почувствах, че пак се задушавам. Десният ми крак отново заподскача.
— Страхуваше се, че пак ще ме хванат, нали? — казах. — И ако го бяха направили, ако отново ме бяха пречупили, щях да им дам информация за теб, ала тя щеше да е невярна.
— Така е.
— Извинявай — промълвих.
— Няма за какво да ми се извиняваш.
— Мислех… Предполагах, че ще съм по-силен.
Уин отпи от чашата си.