— Ти си най-силният човек, когото познавам.
Изчаках за миг, а после попитах, защото нямаше как да си го спестя:
— По-силен и от Мий?
— По-силен, но далеч не тъй гъвкав.
Останахме да седим в уюта на тишината.
— Спомняш ли си всичко? — попита той.
— Бегло.
— Ще ти е нужна помощ.
— Знам.
— В теб ли е костта за ДНК пробата?
Кимнах с глава.
— И ако тестът потвърди думите на онзи приятел, Джоунс, всичко ще приключи, така ли?
— Джоунс отговори на повечето ми въпроси.
— Но имаш нещо наум, нали?
— Всъщност имам няколко неща наум.
— Слушам те.
— Позвъних на номера, който ми даде Берлеан — казах аз. — Никой не се обади.
— Едва ли това е едно от нещата.
— Запознат ли си с теорията му за заговора на Мохамед Матар?
— Че заговорът ще надживее Матар ли? Запознат съм.
— Ако е вярна, този заговор застрашава всички. Длъжни сме да се притечем на помощ.
Уин заклати глава напред и назад и рече:
— Ами…
— Джоунс е на мнение, че ако последователите на Матар разберат какво съм сторил, ще ме преследват. Не ми се ще да седя и да чакам опасността със скръстени ръце.
Моето умозаключение бе по вкуса на Уин.
— Искаш да кажеш, че по-добре би било да действаш?
— Мисля, че би трябвало.
Уин кимна с глава.
— Нещо друго?
Отпих още една глътка.
— Видях русокосото момиче. Видях го в движение. Зърнах лицето му.
— А! — възкликна Уин. — И както забеляза и преди, установил си съответствия, вероятно генетични, между момичето и възхитителния господин Колинс?
Изпих си шоколадовата напитка.
Уин каза:
— Помниш ли игрите с оптически измами, които играехме като деца? Гледаш най-обикновена картинка и виждаш ту някоя дърта вещица, ту млада хубавица. А понякога различаваш нещо средно между заек и патица.
— Тук случаят не е такъв.
— Попитай се следното: да речем, че Териса не те бе повикала в Париж; да предположим, че вървиш по улицата към офиса си и се разминаваш със същото русокосо момиче. Ще се спреш ли? Ще си кажеш ли: „Брей, това сигурно е дъщерята на Териса!“?
— Няма.
— Значи всичко зависи от ситуацията. Разбираш ли?
— Разбирам.
Известно време двамата седяхме и мълчахме.
— Разбира се — обади се Уин, — само защото ситуацията е такава, не означава, че видяното от теб не е истина.
— Там е работата.
— При това страшно забавно е да докараш главния терорист, завързан в чувал.
— С мен ли си?
— Още не — отвърна той. — Но щом си изпия питието и отида в спалнята си, ще бъда.
Трийсет и втора глава
Човешкото съзнание може да е доста тъпо и долно.
Логиката никога не се разгъва линейно. Ще се втурне напред, ще се дръпне назад, ще се блъсне в някоя стена и ще отскочи, ще направи лупинг, от който косата ти ще настръхне, и току ще се изгуби на някой завой. За катализатор може да й послужи какво ли не — най-често нещо, което няма никаква връзка с поставената задача, някоя мисъл, рикоширала в неочаквана посока, неизбежно отвеждаща до решение, до което линейното мислене никога не би ви отвело.
Тъкмо това стана и с мен. Ето как започнах да сумирам фактите.
Когато се върнах в спалнята, Териса се размърда. Не споделих мислите си по повод русокосото момиче — онези, които обсъждахме с Уин. Не че исках да скрия нещо от нея, но все още нямаше защо да й го казвам. Тя се мъчеше да се окопити. Защо да не оставя раните й да позаздравеят, докато науча повече?
Териса отново се унесе в сън. Държах я в прегръдките си, затворил очи. Осъзнах колко малко съм спал, откакто се бях върнал от шестнайсетдневното си пребиваване в нищото. Плъзнах се в кошмарните си сънища, но към три сутринта внезапно се събудих. Сърцето ми бъхтеше в гърдите. В очите ми имаше сълзи. Помнех само усещането за нещо, което притискаше гърдите ми и ме приковаваше на място, нещо тъй силно, че не ми позволяваше да си поема дъх. Станах от леглото. Териса продължаваше да спи. Наведох се и нежно я целунах.
В съседната стая имаше преносим компютър. Включих се в Интернет и написах: „Спасете ангелите“. Резултатите се появиха на екрана. Най-отгоре имаше каре, в което прочетох: „СПАСЕТЕ АНГЕЛИТЕ“, а по-долу с по-дребен шрифт: „ХРИСТИЯНСКИ РЕШЕНИЯ“. Ставаше дума за живота и за любовта към Бога. Предлагаше се да заменим думата „избор“ с думата „решения“. Някакви жени твърдяха, че са по-съгласни с „решението за осиновяване“, отколкото с „убийството“. Бездетни семейства разискваха как правителството желае да извършва „жестоки експерименти“ върху „неродените“ им още деца, докато „Спасете ангелите“ биха могли да им помогнат, като замразят ембриони, „за да осъществят крайната си цел — живота“ чрез християнското решение да помогнат на още едно бездетно семейство.