— Извинете? — обърна се Албин към мен.
Върнах назад, но вече бях видял достатъчно. Беше изписано само първото име на момичето: Кари. А адресът й? В съседната сграда. Фондацията „Спасете ангелите“.
Албин не знаеше фамилията на Кари. Когато го притиснах, той ми каза, че е правил снимки за „Спасете ангелите“ и толкова. Дали му само малките имена на децата. Взех копието на фотографията и се запътих към съседната сграда. „Спасете ангелите“ още не работеше. Нищо чудно. Намерих Минерва, любимата ми секретарка, при „Бруно и съдружници“ и й показах снимката на русокосата Кари.
— Познавате ли я?
Минерва вдигна поглед към мен.
— Изчезнала е — обясних аз. — Опитвам се да я открия.
— Частен детектив ли сте?
— Да. — По-лесно ми беше да я излъжа, отколкото да й обяснявам надълго и нашироко.
— Страхотно.
— Така е. Малкото й име е Кари. Разпознавате ли я?
— Работеше там.
— В „Спасете ангелите“ ли?
— Е, не че работеше. Просто беше една от тях. Миналото лято прекара тук няколко седмици.
— Можете ли да ми кажете нещо за нея?
— Красива е, нали?
Не й отговорих.
— Никога не съм знаела името й. Тя не беше много учтива. Честно казано, никой от тях не беше вежлив. Предполагам, че са пазили обичта си за Господ, но не и за обикновените хора. Както и да е. Служителите в сградата ползваме обща баня в дъното на коридора. Поздравявам я. Но тя сякаш гледа през мен. Нали разбирате какво искам да кажа?
Благодарих на Минерва и се върнах към апартамент 3В. Застанах отпред и се вторачих във вратата на „Спасете ангелите“. И отново: съзнанието. Взирах се, а мислите ми се мятаха безразборно в бедната ми стара глава като мокри чорапи в сушилня. Мислех си за уебсайта, в който сърфирах предишната нощ, за самото име на организацията. Погледнах фотографията, която държах в ръката си. Русата коса. Красивото лице. Сините очи със златните пръстенчета около зениците и видях същото, за което говореше Минерва.
Нямаше грешка.
Понякога човек вижда в нечие лице силни родови белези като например златните пръстени около зениците, а друг път — нещо като далечно ехо. Тъкмо това зърнах в лицето на момичето. Отзвук.
Сигурен бях в това — отзвук от нейната майка.
Отново погледнах към вратата. Погледнах и към снимката. И когато осъзнах истината, по гърба ми полазиха студени тръпки.
Берлеан не беше излъгал.
Звънна мобилният ми телефон. Беше Уин.
— ДНК тестът на онези кости е готов.
— Достатъчно — отвърнах аз. — Показал е, че майката е Териса. Джоунс ми е казал истината.
— Да.
Продължих да гледам снимката още известно време.
— Майрън?
— Мисля, че вече ми е ясно — отговорих. — Мисля, че знам какво става.
Трийсет и трета глава
Върнах се в Ню Йорк и по-специално — в офисите на „Крио Хоуп“.
„Не може да бъде.“
Тази мисъл се блъскаше в съзнанието ми. Не знам дали исках да съм прав или не, но както вече казах, истината има свой собствен мирис. А що се отнася до мисълта: „Не може да бъде“, за кой ли път си припомням аксиомата на Шерлок Холмс: „Когато изключиш невъзможното, останалото, колкото и невероятно да ти се струва, трябва да е истината“.
Съблазняваше ме мисълта да се обадя на специален агент Джоунс. В ръцете си държах снимката на момичето. Най-вероятно тази Кари бе или терористка, или симпатизантка, или — в най-добрия случай — я държаха против желанието й. Но беше твърде рано за подобни изводи. Бих могъл да говоря с Териса, да споделя предположенията си, ала и това щеше да е прибързано.
Преди да я обнадеждя или да й отнема всяка надежда, трябваше самият аз да съм убеден в резултатите.
Пред института „Крио Хоуп“ имаше момче, което паркираше автомобилите. Дадох му ключовете и се запътих към входа. Веднага след като Рик Колинс бе разбрал, че страда от болестта на Хънтингтън, бе дошъл тук. На пръв поглед изглеждаше, че посещението му е било напълно логично. „Крио Хоуп“ беше лидер в изследователската работа със стволови клетки. Бе съвсем естествено да се предположи, че е посетил института с надеждата да намери спасение от унаследената болест.