Ала истината бе друга.
Спомних си името на лекаря от брошурата.
— Искам да видя д-р Слоън — казах на администраторката аз.
— Името ви?
— Майрън Болитар. Кажете му, че се отнася за Рик Колинс. И за едно момиче на име Кари.
Когато излязох, Уин ме чакаше във фоайето до парадния вход — беше се облегнал на стената и се чувстваше като у дома си. Лимузината му бе пред сградата, но той остана с мен.
— И? — попита.
Разказах му всичко. Той ме слушаше, без да ме прекъсва, без да ми задава допълнителни въпроси. Когато свърших, рече:
— Следващата ти стъпка?
— Ще кажа на Териса.
— Да ти е хрумвало как ще реагира тя?
— Нямам представа.
— Би могъл да почакаш. Проучи още малко.
— Какво да проуча?
Той взе снимката.
— Момичето.
— Ще го проучим. Но трябва веднага да кажа на Териса.
Мобилният ми телефон изчурулика. Непознат номер. Натиснах бутона за открит микрофон и се обадих:
— Ало?
— Липсвам ли ти?
Беше Берлеан.
— Не отговори на обаждането ми — казах аз.
— Нали нямаше да се забъркваш? Моят отговор можеше да те окуражи да се върнеш.
— Тогава защо се обаждаш?
— Защото имаш много голям проблем — отвърна той.
— Слушам те.
— На открит микрофон ли си?
— Да.
— Уин при теб ли е?
Уин отговори:
— Тук съм.
— Кажи какъв е проблемът? — попитах аз.
— Засякохме опасен разговор от Питърсън, Ню Джърси. Споменаха името на Териса.
— Името на Териса, но не и моето, така ли?
— Може да е имало намек и за теб. Беше просто разговор. Невинаги е ясен.
— Но ти мислиш, че знаят за нас?
— Да, напълно възможно е.
— Някаква представа откъде са научили?
— Никаква. Агентите, свързани с Джоунс, онези, които те задържаха, са най-добрите в професията си. Няма да са проговорили.
— Все някой трябва да го е споменал — казах.
— Сигурен ли си в думите си?
Замислих се. Мъчех се да се сетя кой още беше в Лондон през онзи ден, кой би могъл да е съобщил на ислямистите, че тъкмо аз съм убил лидера им Мохамед Матар. Погледнах към Уин. Със снимката на Кари в ръка той въпросително бе повдигнал вежди.
Когато изключиш невъзможното…
Уин рече:
— Обади се на родителите си. Ще ги преместим в Палм Бийч. Ще осигурим най-добрата охрана за Есперанца — може би Зора ще е свободен или онзи, Карл, от Филаделфия. Брат ти още ли е в Перу?
Кимнах с глава.
— Значи е в безопасност.
Знаех, че Уин ще остане с мен и Териса. Той започна да върти телефони. Аз изключих открития микрофон и продължих:
— Берлеан?
— Да.
— Джоунс намекна, че може да си излъгал за резултатите от ДНК теста в Париж.
Берлеан мълчеше.
— Сигурен съм, че ми каза истината — продължих аз.
— Откъде си сигурен?
Но вече бях казал достатъчно.
— Трябва да се обадя тук-там. Ще ти позвъня по-късно.
Прекъснах връзката и набрах номера на родителите ми. Надявах се баща ми да вдигне слушалката, но, разбира се, обади се майка ми.
— Мамо, аз съм.
— Здравей, скъпи. — Гласът на мама звучеше уморено. — Тъкмо се връщам от лекар.
— Добре ли си?
— Довечера прочети блога ми и ще разбереш — отвърна мама.
— Почакай! Връщаш се от лекар ли?
Мама въздъхна:
— Нали току-що казах същото?
— Питам, затова се интересувам за здравето ти.
— Това ще бъде темата в моя блог. Ако искаш да узнаеш повече, трябва да го прочетеш.
— И сега няма да ми кажеш?
— Не го приемай твърде лично, сладурче. Правя го, защото не ми се повтаря едно и също, когато ме питат.
— И затова си включила темата в блога си?
— Така засилвам трафика към моя сайт. Ето, виждаш ли? И ти се заинтригува, нали? Ще обогатя тематиката.
Моята майка, дами и господа!
— Дори не знаех, че имаш блог.
— О, разбира се, че имам. Аз съм много, ама много съвременна. Използвам и „МайФейс“.
Чух баща ми да вика някъде отдалеч: