— Казва се „МайСпейс“, Елен!
— Какво?
— Нарича се „МайСпейс“.
— Аз пък мислех, че е „МайФейс“.
— Това е Фейсбук. Имаш го. Както и „МайСпейс“.
— Сигурен ли си?
— Да, сигурен съм.
— Я го виж ти, какъв Били Гейтс се извъди. Внезапно всичко от Интернет му стана ясно.
— Майка ти е добре — викна татко.
— Не му казвай — завайка се тя. — Сега няма да прочете блога ми.
— Мамо, обаждам се по важен въпрос. Може ли да говоря с татко?
Татко взе слушалката. Набързо му обясних всичко. Татко отново ме разбра. Не зададе въпроси, не започна да спори. Тъкмо бях привършил с обясненията как ще организираме някой да отиде да ги вземе и да ги откара в новото им жилище, когато на другата линия се обади Териса.
Свърших с татко и превключих.
— На две крачки съм от теб — казах й аз. — Не излизай, докато не дойда.
Мълчание.
— Териса?
— Тя се обади.
Чух я, че хлипа.
— Кой се обади?
— Мириям. Тъкмо оставям слушалката след разговора с нея.
Трийсет и четвърта глава
Посрещна ме на прага.
— Какво се случи?
Цялото й тяло се тресеше. Приближи се към мен, аз я прегърнах и затворих очи. Знаех, че разговорът ни ще бъде опустошителен. Сега разбрах всичко. Разбрах защо Рик Колинс й бе казал да е готова. Разбрах защо я бе предупредил, че онова, което ще й каже, ще промени целия й живот.
— Телефонът ми звънна. Вдигнах слушалката и един момичешки глас отсреща каза: „Мамо?“.
Опитах се да си представя случилото се, какво е да чуеш тази дума от собственото си дете, което обичаш повече от всичко друго на света и в чиято смърт имаш пръст.
— Какво друго каза?
— Държат я като заложница.
— Кой?
— Терористи. Помоли ме да не казвам на никого.
Замълчах.
— После някакъв мъж със силен акцент взе слушалката. Каза, че по-късно ще се обади с искания.
Държах я в прегръдките си и не помръдвах.
— Майрън?
Най-после успяхме да се придвижим до дивана. Тя вдигна поглед към мен, пълен с надежда и — отлично знам как ще ви прозвучи — с любов. Когато й подадох снимката, сърцето ми щеше да изскочи от гърдите.
— Това е русокосото момиче, което видях в Париж, а после и в Лондон — казах.
Цяла минута тя мълчаливо се вглеждаше във фотографията. После:
— Не разбирам.
Вече не знаех какво да кажа. Питах се дали е забелязала приликата, дали и за нея парчетата от мозайката са се напасвали.
— Майрън?
— Това е момичето, което видях — повторих аз.
Тя поклати глава.
Знаех какво ще ми отговори, но за всеки случай я попитах:
— Какво има?
— Това не е Мириям — отвърна Териса.
Отново погледна снимката и изтри очите си.
— Може би, ами не знам, може би е претърпяла пластична операция, при това са изминали толкова години… Изглежда различно, не мислиш ли? Когато я видях за последен път, беше само на седем…
Погледът й отскочи към моето лице с надеждата да намери потвърждение на мислите си. Но не стана. Осъзнах, че е дошло времето да се гмурна с главата надолу в дълбоката вода.
— Мириям е мъртва — рекох.
Кръвта бавно се отдръпна от лицето й. Сърцето ми отново започна лудо да бие. Исках да я помилвам с ръка, ала това щеше да е погрешна стъпка. Териса се поокопити, помъчи се да мисли разумно, защото знаеше колко е важно.
— Но онова телефонно обаждане…?
— Името ти се е появило по някакъв начин. Предполагам, че искат да те отстранят от разследването.
Тя върна погледа си върху снимката.
— Значи е било номер?
— Не.
— Но ти току-що каза… — Териса се опитваше да вникне в думите ми. Аз пък се опитвах да намеря най-добрия начин да й кажа истината, но осъзнах, че такъв не съществува. Ще трябва да й я представя такава, каквато я видях и аз.
— Да се върнем няколко месеца назад — започнах, — когато Рик разбира, че страда от болестта на Хънтингтън.
Тя мълчеше и ме гледаше.
— Какво би направил най-напред? — попитах аз.
— Би изследвал сина си.
— Правилно.
— И така?
— И така, той отива в института „Крио Хоуп“. Отначало мислех, че го е направил, за да търси лек.