— Искаш да кажеш, че е влязъл с взлом в офисите им?
— Напълно е възможно — отвърнах аз.
Най-после Териса отлепи очи от фотографията.
— И къде е тя сега?
— Не знам.
— Но тя ми е дъщеря.
— Само биологична.
Сянка пробяга по лицето й.
— Не ми излизай с този номер. Самият ти разбра за Джереми, когато той бе вече на четиринайсет. И все още го смяташ за свой син.
Исках да й кажа, че положението ми бе съвършено различно, но в думите й имаше логика. Джереми бе мой биологичен син, ала не ме познаваше като свой баща. Открих го твърде късно, за да променя нещо във възпитанието му, но сега продължавах да съм част от живота му. Нима моето положение бе толкова по-различно от нейното?
— Как се казва? — попита Териса. — Кой я е отгледал? Къде живее?
— Малкото й име може да е Кари, но не съм сигурен. Още не съм узнал другите й имена.
Териса постави снимката в скута си.
— Трябва да уведомим Джоунс — рекох аз.
— Не.
— Ако дъщеря ти е била отвлечена…
— Не го вярваш, нали?
— Не знам.
— Хайде, бъди искрен с мен. Мислиш, че се е забъркала с онези чудовища, че е една от момичетата, за които разказваше Джоунс — проблемните деца.
— Не знам. Но ако е невинна…
— Откъдето и да го погледнеш, тя е невинна. Не може да е на повече от седемнайсет. Ако по някакъв начин са я забъркали в нещо, станало е, защото е млада и чувствителна, но Джоунс и неговите приятели от вътрешната сигурност никога не биха го разбрали. Ще бъде свършена. Нали видя какво направиха с теб?
Мълчах.
— Не знам причината, поради която е с тях — продължи Териса. — Може да става въпрос за „Стокхолмски синдром“. Може родителите й да са ужасни или да изживява бунтовническите си години — по дяволите, аз бях същата! Няма значение. Тя е още дете. При това е моя дъщеря, Майрън. Разбираш ли? Не е Мириям, но ми се открива още една възможност. Не мога да й обърна гръб. Моля те.
Продължавах да мълча.
— Мога да й помогна. Сякаш… сякаш така е трябвало да стане. Рик е умрял, докато се е опитвал да я спаси. Сега е мой ред. По телефона ми казаха да съобщя само и единствено на теб. Моля те, Майрън. Умолявам те. Помогни ми да спася дъщеря си.
Трийсет и пета глава
Обадих се на Берлеан, а Териса седеше до мен.
— Джоунс намекна, че по някакъв начин си излъгал и си фалшифицирал резултатите от ДНК теста — казах.
— Знам.
— Истина ли е?
— Не искаше ти да се намесваш в разследването. Аз също не желаех. Затова не отговорих на обаждането ти.
— Но преди това ми се бе обадил.
— За да те предупредя. Това е. Не бива да се намесваш.
— Не става.
Берлеан въздъхна. Спомних си първата ни среща, на аерогарата, завързаната коса, очилата с огромните рамки, как ме бе извел на покрива на „Ке дез’Офевр“ 36 и колко го бях харесал.
— Майрън?
— Да.
— Беше ми казал, че си сигурен, че не те лъжа за ДНК теста.
— Правилно — отвърнах аз.
— Разбрал си го по честната ми физиономия или по непреодолимото ми обаяние?
— Отговорът ми е: „Не“.
— Моля те, освети ме по въпроса.
Хвърлих поглед към Териса.
— Трябва да ми обещаеш нещо.
— Охо!
— Разполагам с информация, която е ценна за теб. Вероятно и ти разполагаш с информация, която е ценна за мен.
— Искаш да я обменим?
— Като предястие.
— Като предястие — повтори той. — Тогава защо не ме осветиш за основната гозба?
— Ние сме отбор. Работим заедно по въпроса. Ще държим Джоунс и останалите настрана.
— А Мосад?
— Участваме само ние.