Младият динозавър не отговори. Уил долови как дишането й се нормализира — беше равномерно като на огромен мех.
— Виж го как успокои малкия дракон. — Чин-ли направи мистериозен знак във въздуха. — Трябва да го наблюдаваме внимателно. Той е магьосник.
— Не, не е магьосник. — Смигинс не бе изумен като суеверните си колеги. — Нали помните — каза, че баща му е учен?
— Учен или магьосник — няма значение. Важното е, че накара звяра да млъкне — просъска доволно Блакстрап.
Уил отпусна ръка, но за негова изненада малкият тиранозавър го подбутна със зурла по рамото. Започна пак да я гали и за награда получи въздишка на наслада. Ръката му вече се измори, но той продължаваше да прокарва нежно длан по муцуната й. Един тиранозавър получава каквото иска, разсъждаваше той. Дори и да е още малък.
— Не това е важното — възрази Уил. — Важни са науката, моралът, етиката и образованието.
— Ха! Та те не стават за харчене — възкликна Блакстрап.
— Нима не разбирате! Не виждате ли по-голямата, по-великата картина? В Динотопия хората не само са се научили да живеят рамо до рамо с динозаврите, които са по-стари и по-мъдри от нас; тук хора от всякакво потекло и от всякакви националности са се научили да живеят мирно заедно. В тази страна е застъпена цялата история на човечеството. Тя би могла да бъде модел за останалия свят. Извършват се разнородни дейности, но не срещу пари. Всеки се старае да помогне на другите. Образованието е безплатно за всеки желаещ. Който се стреми към знания — учи, който иска да овладее занаят — стажува. Тук уважават дори и най-простите професии.
— Накъде биеш, момче? — поиска да узнае Мкузе.
— Защо не останете? — Уил вложи в думите цялата си настойчивост. — Откажете се да се връщате в Америка, Европа или където и да е. Останете тук. Дишайте дълбоко и потърсете спокойствие. Струва много повече от купчина красиви камъни или метал. Ще се убедите.
Погледна капитана с надежда.
— Всеки си има предпочитания, момко. — Блакстрап приглади мустаци. — Лично аз ще си задържа красивите камъчета и златото. Но аз съм справедлив. Да попитаме хората ми. — Обърна се към моряците. — Чухте ли момъка? Предлага да се откажем от всичко това — посочи с широк замах целия храмов комплекс — и да седим и да си говорим дружелюбно с някакви си големи гущери. И да се научим на занаят, разбира се. Оставям ви сами да решите, момчета. Кое да бъде? Живот като дърводелци или богат, луксозен живот? Небето ми е свидетел — изборът е труден.
Не беше трудно да се предвиди отговорът на пиратите.
— Не — възрази Уил. — Не бива да гледате на нещата така. Не разбирате.
— Аз разбирам. — Анбая изсумтя насмешливо. — Много сте глупави, ако пренебрегнете това — посочи той златните сгради.
Всички гледаха подигравателно към младежа.
— Чу ли ги, Уил? — попита Блакстрап, след като изчака възгласите да стихнат. — Щом тукашните жители не се интересуват от богатството, аз и моите момчета с радост ще ви отървем от бремето да се грижите за него.
— Но нали ви казах? — напомни Уил. — Според мен никой друг не знае за това място. То е част от историята на Динотопия. Нямате право да го отнесете. Трябва да бъде изследвано и документирано.
— Напиши пълен доклад, ако искаш. Опиши всички скъпоценни камъни и златни тухли, докато ги товарим на борда на „Кондор“. Но така или иначе, ние ще ги вземем. Не се съмнявай. — Изражението му стана по-меко. — Славен ден ще бъде, нали, момчета? Представете си как навлизаме в Темза или в пристанището на Бостън с кораб, пълен с чисто злато.
Моряците нададоха одобрителни възгласи.
— Никога няма да успеете — заяви Уил. — Дори да избегнете бурята, няма да минете през рифовете.
— Момче, през последните шест месеца се справих с по-трудни морски задачи, отколкото ти през целия си живот. Да не си въобразяваш, че ще ме сплашиш с приказки за страховити бури или непрекосяеми рифове. Сам ще се убедиш, защото ще ни придружиш.
— Какво? — зяпна Уил насреща му.
Блакстрап се ухили.
— Ама ти какво си мислиш? Ще натоварим съкровището на кораба и ще те пуснем, а? А кой ще утешава новата ни домашна животинка? Трябва да ми благодариш на колене, момко. Ще те отведем здрав и читав от това забравено от Бога място и ще те върнем в цивилизацията.
— Но аз искам да остана тук.
В съзнанието му се мярнаха образите на Силвия и баща му.
Блакстрап се наведе към него.
— Хей, момче, не си мисли, че тук е раят. Нямаш избор по въпроса. Колкото по-рано приемеш, толкова по-лесно ще ти бъде.
— Ще ви спрат. — Уил не успяваше да прикрие яростта си. — Ще ви спрат и… превъзпитат!
Блакстрап вдигна ръце, престорено изплашен, и се засмя на заплахата.