— Ще ни превъзпитат казваш? Чу ли го, господин Смигинс? Милост!
Уил кимна към Притикил.
— Родителите й я търсят.
Смигинс премигна.
— Искаш да кажеш, че е още дете?
— Точно така. — Доловил интереса на помощник-капитана, Уил реши да го задържи. — Нали не мислите, че е напълно пораснала?
— Колко е малка всъщност?
Смигинс неволно погледна към главния каньон.
— Съвсем малка. Не знам достатъчно, за да направя сравнение с човешки понятия, но тя е още почти бебе.
— Бебе казваш? Интересно. Ако това е бебе, какви ли са възрастните?
Моряците възкликнаха притеснено. Повечето от тях бързо проследиха погледа на помощник-капитана към каньона. Никой обаче не разполагаше с достатъчно остро зрение, за да забележи Чаз и добре прикритите струтиомимуси.
— Дори не можете да си представите — обяви Уил. — Не можете. В сравнение с Притикил възрастните са като лъв или тигър пред домашна котка.
Блакстрап застана между Уил и Смигинс.
— Какви са тези приказки? Не се ли справихме и с по-големи екземпляри от нашето дяволче тук? Момъкът просто иска да ни изплаши. Не прогонихме ли един от лагера в джунглата?
— Пушките ви няма да спрат едър месояден. — Уил говореше абсолютно уверено. — Нито ще го накарат да побегне. Най-вероятно говорите за някой, който не е проявил достатъчно интерес.
В следващия миг Блакстрап се надвеси над Уил. Гласът му звучеше ниско и зловещо. Притикил направи безуспешен опит да се освободи от въжетата.
— Момче, нали не наричаш стария Брогнар лъжец?
Уил преглътна бързо и се замисли.
— Разбира се, че не. Само споделям предположението си. Не съм бил там да видя.
— Точно така. — Блакстрап пое дълбоко въздух и издиша. — Не беше. И не се надявай да ни сплашиш, момко. Не се страхувам от нищо, което върви, лети или плува по тази земя.
— Възхищавам ви се, сър — кимна Уил и добави по-тихо: — Но ако нещо ще ви изплаши, това са родителите на Притикил.
Неколцина от мъжете се изсмяха нервно и Уил установи, че Брогнар Блакстрап ги плаши несравнимо повече от всичко, което той им описваше.
— Наспете се добре, момчета — подкани ги Блакстрап. — Тук сме в безопасност. Видяхте какво направиха чудовищата с платна на гърбовете, дето ни преследваха. Нищо по-едро от нас не може да мине през долния каньон, а там където стъпихме на сушата, нямаше зъбати зверове.
— Значи ли, че няма да има нощна стража, капитане? — попита Томас.
— Нищо подобно, господин Томас. Наистина, ние сме на място, недостъпно за динозаври, но не и за хора. Да допуснем, че в приказките на този момък има доза истина. Ще поставим пазачи за всеки случай, да не би някой да е тръгнал да го търси. Въобще не се страхувам от някакви си учени или философи, но не желая да се прокраднат до мен, докато си спя в леглото. — Ухили се широко. — То и няма вероятност да го открият — нали самият момък твърди, че никой не подозира за това място. А сега да спим, момчета. Утре ще нарамим колкото можем да носим и ще поемем към кораба.
— Три пъти „ура“ за капитан Блакстрап — провикна се някой.
Приветствието прозвуча по-приглушено от обикновено. Мъжете бяха уморени.
Уил примирено се остави двама пирати да го вържат към колоната, където преди държаха Хисаулук и Шремаза. Независимо от дадената дума, Блакстрап не беше глупак, та да позволи на новия пленник да избяга от лагера.
Уил провери въжетата — оказа се, че са здраво завързани, както се и опасяваше. Местейки се върху твърдата земя, потърси да се настани по-удобно, за да поспи. Недалеч младият тиранозавър го наблюдаваше мълчаливо. В непроницаемото й лице той виждаше известно доверие. Вероятно малко си фантазираше. Тиранозаврите не проявяват радост в чужда компания.
Двама от пиратите се настаниха до пленниците. Явно Блакстрап не възнамеряваше да изпуска от поглед Уил нито за миг. Не желаеше никакви посетители. Блакстрап не беше мъж, когото можеш да излъжеш два пъти.
Уил затвори очи. Най-добре беше да поспи. Не беше изключено с настъпването на утрото да му хрумнат нови идеи.
— Сега какво правят?
Чаз вече не го сдържаше на едно място и започна да наднича през стената, служеща им за прикритие. Нощното му зрение отстъпваше по сила на това на струтиомимусите и той не виждаше кой знае какво, но самото усилие го успокояваше донякъде. Кеелк, Аримат и Трил се бяха скупчили зад него.
— Изглежда, ще лягат да спят — отговори Шремаза.
— Да — съгласи се Хисаулук. — Виж как се събират около огъня.
Той и партньорката му се извиха гъвкаво и стъпиха здраво на земята. Другите ги наобиколиха.
— Как да помогнем на Уил?