Копърхед сръга другаря си с лакът.
— Чуваш ли момчето? Ей сега ще започне да ни убеждава, че тук е земен рай.
— Да, рай — изсумтя Томас, — но с дракони. Не, не… Как ги нарече Смигинс? Динозаври. Значи рай с динозаври, които искат да те изядат.
— Така е само в Дъждовния басейн — уточни Уил. — Всички големи месоядни живеят там. Останалата част от Динотопия е сравнително безопасна. Представа нямате колко е красива. Уотърфол е най-спокойното място, Соропол е прелестен, Тритаун е провинциален и уютен. Има тихи заливи и плажове, безкрайни поля, отрупани с плодове овощни градини.
— Да бе, истински рай — присмя се Копърхед.
— На мен ми звучи като адски много работа — обобщи Томас.
Уил се поколеба, а дървената лъжица застина във въздуха.
— А пиратството не е ли работа, при това — опасна? Докато се трудиш във ферма, ловиш риба в реката или работиш в магазин поне никой не се опитва да те убие.
Усмивката на Копърхед се стопи.
— Заради един откраднат самун хляб ме пъхнаха в затвора. И защо го откраднах? За да помогна на сестра ми да нахрани семейството си. После нещата някак станаха още по-зле и накрая се озовах на „Кондор“.
— Цял живот съм работил по полетата със захарна тръстика. Ако не беше капитан Блакстрап, още щях да съм там — обяви Томас и войнствено издаде долната си устна.
— И той може да остане — увери ги Уил. — Няма значение какво си правил във външния свят. Всеки, който попадне тук, започва нов живот. Няма значение кой или какъв си бил преди. Тук наистина получаваш шанс да започнеш отначало.
— Няма значение ли? — Копърхед размаха лъжицата си. — Ако властите ни открият тук, ще ни обесят.
— Умът ми не го побира как сте успели да пристигнете невредими. В цялата история на Динотопия вашият кораб вероятно е първият, но съм сигурен, че е чиста случайност и едва ли някога ще се повтори — дори военен кораб да ни открие някак, е изключено да акостира. И още нещо: независимо от приказките на капитан Блакстрап как ще напуснете лагуната, това няма да стане. Ветровете и теченията около Динотопия разбиват корабите на парчета.
— Така е — промърмори Томас замислено. — На идване видяхме доста пострадали кораби.
— Всеки корабокрушенец автоматично става гражданин на Динотопия. Да, има и проблеми, но не са както в Америка или Европа. Дори едрите месоядни не са особена заплаха, защото са локализирани в Дъждовния басейн. А всички други динозаври работят рамо до рамо с хората.
— Като онези, които освободи — напомни му Томас мрачно.
Уил не се стресна.
— Да, точно като тях. Ще се убедите колко много приличат на нас. Няма значение дали са едри, или дребни — те са хора. Ние всички сме хора, трудим се заедно и сме жители на Динотопия. И вие може да станете такива.
— Не съм сигурен, че ще искам да работя с хора от други места — обяви Копърхед. — Чин-ли си го бива, но цял град, пълен с китайци… Не знам…
Уил се усмихна насърчително.
— Повярвай ми, когато за пръв път поемеш пощата си от галимимус или ореш зад впрегнат трицератопс, или участваш в игра с няколко апатозаври, ще се питаш защо някога си гледал отвисоко на хора само защото имат различен цвят на кожата или очите им нямат твоята форма. — Уил поклати тъжно глава. — А какво ще стане, когато вече остареете — как ще бягате тогава? Ако предположим, че въобще доживеете до тези години.
— Е, тогава — не се предаваше Копърхед — поне ще знаем за какво сме живели.
— Имате възможности и тук. Динотопия предлага безброй вълнуващи неща. Помислете само! Все едно миналото ви никога не е съществувало. — Постара се да заинтригува Копърхед: — Били те арестували, защото си откраднал самун хляб. Тук никой няма да го знае, нито ще се интересува. — Погледна Томас. — Същото важи и за теб. Тук и двамата ще създадете нови семейства.
За пръв път Томас прояви истински интерес.
— Тук има и жени?
— Жени от всички части на света, от всички цивилизации. — Неволно си помисли за Силвия. — Връзките тук са отворени за всички. — Надяваше се, че се справя с въпроса. Засега не беше особено добре запознат с него. — Ще си създадете семейства, ще станете членове на едно невероятно общество. Къде по света ще ви се отвори такава възможност? — Сниши глас и прошепна почти умолително: — Толкова ли ви харесва сегашният ви живот, че не помисляте за друг?
Копърхед изглеждаше обезпокоен.
— Ами… Трябва да призная, че често, докато корабът се мята и всичко е мокро и влажно, не спя, а просто лежа в хамака и си мисля колко по-приятно е да лежа в топло, сухо, истинско легло. И вечно да се питам кога ли ще долети снаряд от военен кораб и ще откъсне краката ми.