Представляваха грандиозна гледка: развени знамена по дългите им шии и пискюли, увиснали по шиповете на гърбовете. Златните юзди отразяваха слънчевата светлина. Дори леещият се дъжд нямаше сила да затъмни великолепието им.
Надигна се на пръсти и понечи да извика. До него мигом застана пират и опря нож в гърлото му.
— Без номера, момче — изръмжа Гуиамарес, а изпълните му със злоба очи блеснаха на сантиметри от лицето на Уил.
— Няма значение — отбеляза Смигинс. — Явно са ни видели и идват насам.
— Краката им са като планини. — Също като другарите си и Самюел бе потресен. — Няма начин да ги надбягаме.
Думите на стария Ръскин бяха пропити с неохотно възхищение:
— Познавам раджа в Лахорн, който ще замени двадесет от най-добрите си слона за един от тези, само заради удоволствието да го поязди на ежегодната процесия.
Сред тях Блакстрап беснееше и не спираше да раздава удари и ругатни.
— Какво сте ги зяпнали като деца? Това не са чистокръвни араби и не заплашват никого. — Вдигна ръка. — Плажът е насам. Сигурен съм, че тези зверове не могат да плуват.
Всъщност бракиозаврите, апатозаврите и патечовките се чувстваха съвсем свойски в дълбоките води, знаеше Уил, но съобрази каква беда ще си навлече, ако оспори мнението на Блакстрап в момента. Капитанът вероятно ще го застреля от едното раздразнение. Затова, когато групата започна бързо да се спуска по склона на малкия хълм, Уил също ускори крачка и положи усилия да не изостава.
След по-малко от двеста метра Треганг сепнато си пое въздух, приведен под тежкия си товар, и застина намясто.
— Няма смисъл, капитане. Виж ги, сега напредват още по-бързо.
Вероятно някой от спасителния отряд бе разпознал Уил. Каквато и да беше причината, сороподите вече тичаха. Такава гледка Уил бе виждал само веднъж — преди време срещна на плажа група деца, които си играеха с двойка сороподи. Колкото и да бяха ужасяващи, когато се движеха с нормална крачка, определено бяха по-впечатляващи, когато препускаха в галоп. Земята под тях се тресеше дори от разстояние.
От приглушения тътен сърцата на пиратите забиха още по-учестено.
Независимо от неприятните обстоятелства в момента, Уил неволно си припомни уроците по история. Какво би направила такава кавалерия срещу Цезар при Рубикон, или срещу англичаните при Ватерло? Това бяха пълни фантазии, разбира се. Дори да съществуваше подобна възможност, никой соропод не би и помислил да се впусне в такова начинание. Макар и грамадни, те бяха сред най-миролюбивите динозаври.
Понеже не го знаеха, моряците трепереха от глава до пети.
— Виж ги колко са бързи — промърмори Чумаш. — Със сигурност ще ни отрежат пътя към плажа.
— Не са чак толкова бързи — поправи го О’Конър, — но им виж разкрача.
— Точно така. — Блакстрап стоеше зад група палми. — Подредете се в редица. Не стреляйте, докато не дам знак. Ще ги прогоним, както прогонихме чудовището, което дръзна да ни предизвика. — Усмихна се свирепо. — Целете се в ездачите.
Уил погледна капитана и възкликна:
— Не можете да постъпите така!
Вопълът му се оказа ненужен. Колкото и да бяха закоравели в битките, какъвто и опит да бяха натрупали в сраженията, никой пират нямаше желание да се бие с животно, голямо колкото сграда. Още по-малко — с отряд от дванадесет такива.
— Какво ви става? — фучеше Блакстрап. — Щом не щете да се подредите в редица, стреляйте напосоки.
Един пират хвърли пушката си в храсталаците и понечи да побегне.
Чумаш с нищо не показваше намерение да участва в безполезната стрелба.
— Все едно да повалиш мечка гризли с плюнка — отбеляза той флегматично.
От групата се чуха изплашени викове и вопли.
— Ще се опитат да ни отрежат от плажа. Но ние ще ги измамим. — Блакстрап размаха сабята над главата си и им направи знак да го последват. — Насам, момчета. Хвърлете товара.
Самюел зяпна насреща му.
— Да го хвърлим ли, капитане?
— Да. Остана предостатъчно. Ще се върнем в каньона. Там едрите зверове не могат да ни последват. Или ще изчакаме да се разкарат, или ще заобиколим, независимо каква позиция ще заемат. Ако ездачите дръзнат да ни последват, ще ги съсечем като кучета.
Моряците неохотно оставиха чувалите със злато и сребро. Някои трескаво пъхаха шепи скъпоценни камъни в джобовете си — бедрата и гърдите им се издуха, сякаш страдаха от непозната болест. Което, впрочем, не бе далеч от истината.
— Идват! — изкрещя Самюел. — Ще ни смажат!
— Не — обади се настойчиво Уил, който също бе започнал леко да се паникьосва. — Не се страхувайте! Всичко ще бъде наред. Просто останете намясто и никой няма да пострада, обещавам ви!