VI
Заловените животни не оказваха никаква съпротива; пиратите ги водеха лесно и напредваха без усилия по ниските земи, в търсене на нови чудеса. Не след дълго склоновете, които прекосяваха, станаха не само по-стръмни, но и се оголиха. Катеренето започна да ги затруднява. Обезсърчени, но без да се чувстват победени, те следваха скалите — движеха се упорито на изток с надежда да открият начин да се изкачат.
В подножието на скалите имаше големи купчини от кафеникаво-жълтеникави сипеи. Смигинс се наведе и взе малко в шепата си. Между пръстите му камъкът се превърна на прах.
— Разлагането на чист гранит до такава степен означава, че е минало страшно много време. — Плесна длани, за да отупа праха и се загледа в перпендикулярната каменна стена вдясно от тях. Беше непреодолима и зловеща като крепост. — Тази земя тук съществува от страшно много време.
Блакстрап го приближи.
— Ако ще си губиш времето да изучаваш камънаците, господин Смигинс, поне си дръж очите отворени за жилки от сребро или злато.
— Точно тъй — подкрепи го Гери, печен моряк от Балтимор, — или за диаманти и рубини.
— А сапфири и изумруди не щете ли? — възнегодува Смигинс.
— Искаме, искаме — извика Йохансен. Той и Самюел си размениха усмивки. — Ти само ни кажи къде да копаем.
Простаци, помисли си помощник-капитанът ядосано.
Главите ви са твърди като камъни. Защо не потърсите кюлчета вътре?
Имаше прясна вода в изобилие, защото в основата на скалите бликаха безброй извори. Мъжете, които до неотдавна бяха отчаяни, сега дори не си даваха труда да напълнят меховете — толкова много вода се лееше наоколо. Сладка и бистра. А несметното количество плодове по клоните на дърветата в добавка ги караше да се чувстват направо подмладени. Скоро те не просто вървяха, а направо пристъпяха бодро, преодолявайки скалите с надеждата да открият подходящ път нагоре.
И макар че нито намираха злато или диаманти, нито им се изпречваха градове за плячкосване, разполагаха с пленници, а капитанът и помощникът му ги бяха уверили, че струват хиляди.
Продължаваха напред и съвършено случайно попаднаха на вход към тесен каньон. Лежеше скрит зад гъста растителност — би останал незабелязан почти за всеки пътник, ала животът в морето изостря сетивата и необичайното мигом се забелязва.
— Късметът отново ни се усмихва, момчета. — Благодарният Блакстрап стоеше като прогнил стар дънер сред растителността. — Изтърпяхме всички беди, които съдбата запрати насреща ни, и сега сме възнаградени за нашата издръжливост и кураж.
— А аз през цялото време си мислех, че се стараем единствено да се задържим на повърхността — прошепна О’Конър на Уатфорд.
— Само да ни се изплати по-бързо, капитане — подметна Мкузе и свъсен погледна към морето.
От мястото си върху хълма едва различаваха синия океан в далечината, където „Кондор“ се полюляваше върху вълните. Още по-навътре обаче над водната шир се трупаха облаци: никога не бяха виждали по-черни и по-заплашителни грамади. Тази картина ги караше да възприемат преживяната буря като лятна вихрушка. Прекалено далеч, за да бъдат чути, на фона на небето проблясваха светкавици.
— Ако това се насочи към брега — изкоментира Самюел, — момчетата на борда дяволски трудно ще удържат кораба над водата.
— Прекалено много се тревожиш, Самюел — скастри Блакстрап моряка. — Нищо няма да се случи на кораба в лагуната. Всички видяхте колко широк е рифът. Господин Левек ще се погрижи всичко да е наред. Ще пусне котвите, ще обърне кораба странично и ще преодолее всички вълни, които морето ще запрати към него.
Поуспокоени, мъжете отново се обърнаха напред.
— Не ми харесва това — отбеляза Чин-ли, докато отместваше клоните, за да навлязат в каньона. — Нещата се подреждат прекалено добре.
— Успокой се, невернико. — Йохансен посочи напред. — Ха, май дори няма да ни се наложи да се катерим. Какво повече да искаме?
Едрият буен американец ускори крачка и остави черногледия китаец назад.
Чин-ли нервно огледа стените от гранит и пясъчник, издигащи се на невероятна височина от двете страни. Отмести поглед от привидно безразличните пленници към лъкатушния път напред. Каньонът се виеше и гънеше като живо същество — не се виждаше на повече от десетина метра напред.
— Дракони — промълви той тихо.
Беше му омръзнало другите да му се подиграват.
Веднага щом схвана намеренията на хората, Шремаза се опита да забие пети в земята. Настойчивото подръпване на метнатото около врата й въже я принуди да се придвижи напред, защото иначе рискуваше да я удуши.