Докато навлизаха по-навътре в гората, Смигинс хвърли поглед на пленниците.
— Не знам, капитане… Не се държат като у дома си. По-скоро изглеждат неспокойни.
— Нищо подобно. Просто мястото им е интересно. Толкова много нови гледки, звуци и миризми. На мен самият ми е любопитно. — Ритна нещо блестящо, но се оказа само дървесен охлюв. — Все още не виждам злато. — Извиси глас. — Някой да е видял признаци за злато?
— Виждам само зеленина, капитане — обади се морякът, който твърдеше, че е от Ямайка и подобна природа не му е непозната.
— Няма да ни липсват плодове — отбеляза друг, сочейки изобилието, което висеше от клоните, под които минаваха.
— Наситих се на плодове. — Андреас и Копърхед наблюдаваха пленниците с интерес, далеч от академичния. По-едрият от двамата си играеше с дръжката на сабята. — Ако питате мен, да отрежем главата на едно от тези странни животни и след като го поопечем на бавен огън довечера, да видим какъв вкус има месото му.
— Почакай! — Блакстрап се опълчи на инициатора на кулинарното предложение. — Забрави ли колко струва всяко едно от тези същества?
Андреас бе едър мъж, но се сви пред свирепия поглед на капитана.
— Само някое от малките, капитане. Не можеш да очакваш честен моряк да живее само от плодове като маймуна.
— Защо не? — поиска да узнае Блакстрап. — Ти доста приличаш на маймуна.
Извърна се, а останалите моряци се разсмяха за сметка на другаря си.
— Добре, добре — смейте се. — Андреас изпъчи гърди. — Но ако сред вас има мъж, който да не би похапнал мръвка, стига да се дъвче, нека си го признае.
Никой не възрази на предизвикателството, отбеляза Смигинс.
— Вероятно ще се наложи през нощта да сложим стража, за да пази пленниците ни, капитане.
— Глупаци! — Блакстрап пречупи надве изпречил се на пътя му клон. — Кой ще свари кокошка, която струва хиляда лири? А и не е като да умират от глад. — Провикна се през рамо: — Кълна се, че ще сервирам за вечеря първия, посегнал на хубавците ни!
Смехът бързо заглъхна.
— Да, да — вижте ги — подметна Самюел. — Дори да ги вариш цял ден, сигурно пак ще са жилави и безвкусни.
Беше добре, че Хисаулук, Шремаза и неспокойните им деца не разбираха английски, защото разговорът никак нямаше да им хареса. Ала всякакви по-нататъшни приказки на пиратите (поне на висок глас) да сварят някои от пленниците секнаха.
Минаха покрай дребни криви дървета, впили корени в ниско място в каньона. Анбая намигна на Андреас.
— Искаш да дъвчеш нещо — ето ти.
Обели с ножа си парче кора от паднал ствол, набучи няколко едри буболечки, лапна една и предложи другите на Андреас. Андреас извърна глава с гримаса на отвращение.
— Ъ-ъ-ъ-ъ… Как може да ядеш стоножки?
— Не е стоножка — поправи го Анбая. — Доста е добро. Прилича на ядка с масло. Мазно е и е полезно.
Сви рамене и пусна останалите буболечки на земята.
— Може и да е добро на вкус — промърмори Гуиамарес.
Португалецът също копнееше да впие зъби в парче истинско месо.
— Поне един от тях умее да се храни правилно — отбеляза Шремаза, като имаше предвид мъжа, изял буболечката. — Ако продължаваме напред, късметът скоро ще ни изневери. Чуй само какъв шум вдигат, докато вървят. Трябва да предприемем нещо.
Похитителите им крачеха из екваториалната гора, макар да не изпускаха от око скалистата стена, за да не се изгубят.
— Знам — увери я Хисаулук.
В старанието си да определи всеки звук и всяко движение сред дърветата, той въртеше глава наляво-надясно. Широко отворените му очи не пропускаха нито птица, нито буболечка, докато трескаво търсеше нещо… по-голямо. Той и семейството му съзнаваха какъв късмет са извадили досега, като не бяха срещнали нищо по-голямо от самите тях.
Но тук имаше такива същества. Обитаваха Дъждовния басейн и никога не спяха.
Справяйки се донякъде с горещината и влагата, пиратите най-после седнаха да обядват. Менюто им включваше различни плодове и оскъдни провизии, взети от кораба. Сред тях солта и пиперът бяха най-ценни.
Облегнати на дървета, по които не лазеха мравки, те разговаряха тихо помежду си. Пленниците охраняваше един-единствен пазач. Вниманието му бе насочено основно към храната.
Именно тогава Кеелк прошепна трескаво:
— Татко, мамо, мисля, че ще успея да се освободя.
Хисаулук бавно извърна глава и подхвана спокойно, та да не обезпокои похитителите.
— Сигурна ли си? Как ще го направиш?
Кеелк наклони глава към въжетата.
— Така и не ги затегнаха много здраво, а когато хората не гледаха, Аримат и Трил не спираха да ги кълват.
В потвърждение на казаното другите две деца кимнаха дискретно.