Огромното месоядно същество се изправи като строителен кран. Погледна първо наляво, после надясно. Кеелк потрепери в скривалището си, затваряйки очи.
Когато ги отвори, алозавърът беше изчезнал. Чуваше как клоните се прекършват под отдалечаващите се стъпки, докато той се насочваше на юг. Тя остана в същата поза, защото се опасяваше да не би това да е трик при ловуването — маневра, която да подведе укрилото се същество да се покаже. Едва след час се почувства в безопасност. Измъкна се от хралупата като си мислеше, че колкото повече се бави, толкова повече отлага спасението на семейството си. От продължителното стоене я боляха мускулите, но тя не им обърна внимание — нали все още беше жива, все още беше в състояние да потърси помощ за родителите, за брат си и сестра си.
Единственият шум идваше от кавгаджийски настроен папагал, а единственото движение бяха на последните капки дъжд, стичащи се от листата. Хвърли поглед назад и продължи пътуването си, като се успокояваше и се бореше с напиращия страх, който я подканваше да тича; да тича, преди да е станало късно. Макар да знаеше, че е по-бърза и гъвкава от всеки алозавър, би било върхът на глупостта да си играе с такова чудовище: десет нейни крачки се равняваха на една негова.
Гладът я накара да позабави ход. Не биваше да се придвижва цял ден с празен стомах, а и я бяха учили да се грижи за тялото си. Дъждовният басейн бе пълен с храна за всеки авантюристично настроен пътешественик. Храната не бе внимателно инспектирана и проверена за паразити, но Кеелк нямаше друг избор. Трябваше да поддържа силите си.
Видя отрупано със зрели плодове дърво, посегна и придърпа един клон. Повдигна се на пръсти. Веднъж откъснати, беше лесно да се обели червената им люспа, за да се стигне до захарната сърцевина. Клюнът и ноктите й се справяха добре и тя поглъщаше хладните вкусни плодове, като знаеше, че твърдата костилка в средата ще мине безпрепятствено през храносмилателната й система.
С обновени сили и освежена тя се впусна отново в бяг. Същия следобед бели мравки, струпали се в убежището си, се превърнаха в богата на протеини закуска. А плодове се намираха навсякъде по пътя. Липсваха й сложните и забавни ритуали при семейните хранения, но най-много й липсваха любовта и мъдрите съвети на родителите, любопитството на Трил и постоянното добродушно заяждане на Аримат. Мисълта за тях я поддържаха не по-зле от всякаква храна.
Звукът бе толкова тих, че почти не се чу, но не й убягна. Спря рязко и погледна натам, откъдето бе минала. Може да е просто птица, каза си тя. Не прозвуча по-различно от птица.
Само дето трябваше да е някаква обитаваща земята птица.
Какво ужасно място е Дъждовният басейн, помисли си тя. Закле се, ако се измъкне безпрепятствено, никога повече да не стъпва тук. Докато си го повтаряше, отново се чу шум. Главата й рязко се насочи надясно. Трето тупване я накара мигом да извърне врат в противоположната посока.
Опитваха се да я обградят. Всеки приглушен звук отбелязваше присъствието на още един преследвач. Засега нямаше понятие кои са, но очевидно не предвещаваха нищо добро. Приятелите не се промъкват и не те обграждат, а и сред обитателите на Дъждовния басейн не се ширеше дружелюбност.
Колкото и да се напрягаше, не виждаше нищо. Над короните на дърветата не се показваха главите на никакви гигантски карнозаври. Чуваха се единствено приглушени стъпки.
Нещо я преследваше.
Нима странните хора са проявили по-голяма решителност, отколкото допускаше тя, и са продължили да я следват и през нощта? Толкова ли луди бяха? Стъпките можеха да са на хора. Децата на хората, с които си играеше в по-щастливи времена, много умело играеха на криеница.
Заотстъпва предпазливо, без да е сигурна в коя посока да побегне. Тя разбра, че ще има само един шанс да направи правилния избор. Очите й доловиха някакво движение в храстите и тогава го видя: прокрадваща се атлетична фигура, малко по-дребна от нея. Проблясване на бивни и остри нокти.
Велоцираптори. Цяло стадо.
Бяха повече от трима, знаеше тя. Беше учила, че най-малкото стадо се състои от шест. Дребни на ръст, но въпреки изобилието от храна в Дъждовния басейн не бяха забравили как се ловува. Бяха само зъби и остри нокти.
Един скок в грешна посока — и ще се озове право сред тях. Ще се впият в нея със закривените нокти на задните си крака. Няма да им отнеме дълго време, за да се справят с това, което за тях би било едно хапване.
Е, не възнамерявам да се превръщам в храна за никого, помисли си тя решително. Нито днес, нито когато и да било. Най-малкото за семейство нецивилизовани дребни велоцираптори и то в момент, когато собственото й семейство е в опасност.