Йохансен отвърна с насмешка:
— Кокошки се опитват да разговарят с гигантско кенгуру!
После започна да кудкудяка и да подскача, с което предизвика смеха на другарите си.
— Хардозавърът не може да ни помогне — отбеляза Шремаза тъжно. — Аримат, Трил, нали знаете какво прави тази стара патечовка в Дъждовния басейн?
Първа отговори Трил:
— Отива при едно от избраните места, мамо. Сложила си е погребалните ленти.
— Така ще постъпим и ние един ден. — Хисаулук видя, че хората не обръщат никакво внимание на разговора им, както правеха откакто ги заловиха. — Е, няма да ни навреди да опитаме.
Откакто видяха едрия хардозавър, положиха всички усилия да привлекат вниманието му. Макар по природа да не беше по-агресивен от далечните си братовчеди струтиомимусите, със своите размери и сила лесно можеше да ги освободи. Ала беше ясно, че сега е прекалено близо до финалното прекосяване. Силите бързо го напускаха и понеже изобщо не реагира на призивите им, решиха, че най-вероятно е и глух. Тъжен край за член от племето, което живееше заради музиката.
Не ни е дадено нито сами да избираме края си, знаеше Хисаулук, нито начина, по който ще извършим финалното прекосяване.
— Този звяр умира.
У дома, на южноафриканското крайбрежие, Мкузе бе виждал много животни да умират. Това бе по-голямо и по-странно, но държането му не се различаваше особено от поведението на напускащ живота слон или голяма антилопа.
— Жалко — изсумтя Блакстрап и многозначително посочи към пленниците. — Ако тези тук ще ни донесат две-три хиляди лири, този сам щеше да ни донесе десет.
— Лодките не биха го побрали, капитане — намеси се Треганг. — Как щяхме да го качим на кораба?
— Виж му устата, сляп нещастнико. Само човка и изобилие от гладки зъби. Голям е, но е безобиден. Вържи го с достатъчно въжета и ще стигне до „Кондор“ пеша. Достатъчно е висок, та главата му да стърчи над водата, а в лагуната няма вълни. — Черните му очи блестяха. — Каква гледка щеше да представлява, само ако можехме да го покажем в стария Лондон!
— По дяволите, знам тези същества! — промърмори Смигинс раздразнено.
Едра ръка се стовари върху рамото му така, че гръбнакът му потрепери.
— Така става от много четене, господин Смигинс. Полезно е обаче само онова, което запомняш. Иначе другото просто стои в мозъка ти и ферментира. Виж, рефлексите и силата… — Размаха сабята си, без да го е грижа дали някой стои наблизо. — Винаги бих предпочел добър стрелец или майстор при стрелбата с оръдие.
Разтривайки рамото си, Смигинс пак се съсредоточи върху забележителното чудовище, което се тътреше по пътеката пред тях.
— Глухо и умиращо — обяви той. — Дори да успеем да го овържем с достатъчно въжета, клетото същество никога няма да стигне брега.
— Къде ли отива? — запита се Копърхед на глас.
— Виж как лъщи кожата му.
Уатфорд бе запленен от странната красота на звяра.
— Дракони — промърмори дръпналият се настрана Чинли, непоколебим в мнението си, независимо от думите на помощник-капитана или на когото и да било.
Блакстрап въздъхна.
— Щом искаш така, Чин-ли, ще ги наречем дракони, поради липса на по-подходящо име. Какво ще кажеш, Смигинс?
— Не, не… В главата ми е, знам го, но не се сещам.
Раздразнението на помощник-капитана от неуслужливата му памет бе видно.
— Значи — дракони, нищо че не запращат към нас огнения си дъх, нали така, Чин-ли?
В отговор китаецът придоби самодоволно изражение, скръсти ръце на гърдите си и многозначително погледна към небето.
— Накъде, капитане? — попита Андреас.
— Ами, май ще бъде добре известно време да следваме този звяр. Няма да издържи още дълго, а ми се ще да го разгледам отблизо. — Намигна. — И съм доста любопитен да видя дали лъскавата нишка в плата, с който се е наметнал, не е истинско сребро. — Засука мустак. — Засега не ни забелязва, а дори и да се обърне, не виждам никаква заплаха. Едва мести крака. — Посочи с върха на сабята. — Вижте колко често спира да почива. Според мен сетният му час съвсем е наближил.
За изненада на пиратите пленниците изведнъж отказаха да се подчинят при подръпванията на въжетата.
— Хайде, хайде — извика Самюел. — Без такива номера.
Заби върха на сабята си в гърба на най-едрата птица-дракон, вляво от опашката. Съществото трепна и тръгна. Ала все така, без да мигне, изгледа изпитателно уболия го със сабята мъж, който се извърна, раздразнен и объркан, защото някакво си животно успя да го смути с поглед.
— Татко, кървиш — извика Трил и приближи да утеши родителя си.
— Продължавай да вървиш. Това е само драскотина.
Тя се поколеба, но накрая се подчини.