Ако тези хора са достатъчно диви, че да погълнат плът на умрелите, какво щяха да направят един ден, ако се окажат без никаква храна в Голямата пустиня например? Щяха ли да погледнат с по-различно око на него и на семейството му? Макар че на мнозина родители подобна мисъл би се сторила невъзможна, Хисаулук допускаше и такава вероятност. Такава бе реалността; колкото и грозна да беше, не му оставаше друго, освен да се изправи с лице срещу нея.
Вече повече от сто милиона години обитателите на Динотопия посрещаха в упор действителността, вследствие на което бяха успели да оцелеят там, където други бяха загинали.
Блакстрап вдигна сабята си.
— Престанете с брътвежите. Не виждате ли, че съществото спря?
Точно така. Патечовката най-после бе спряла сред костите на десетина различни звяра до повален ствол на дърво. Вероятно тежките дъждове бяха оголили корените му и сред буйната растителност се бе образувал проход.
Хардозавърът се отпусна на четирите си крака и мощните му бедра щръкнаха над раменете и главата; пое дълбоко въздух. При невероятното вдишване пиратите чуха свиренето. Остарелите дробове се разтегнаха до краен предел, за да задържат всичкия въздух.
После звярът издиша с такава невероятна модулация, че очите на някои от закоравелите моряци се насълзиха. Нямаше спор — това беше песен. Песен, пълна със спомени от дълъг и някога пълен със здраве живот. В резултат, макар и на едно-единствено мощно поемане на въздух, тя звуча в продължение на няколко секунди.
Когато и последният звук изчезна, точно като пяна от гребена на оттегляща се вълна, отлетя и душата на съществото, изпълнило песента. С огромно достойнство патечовката се свлече на корем, все едно се настаняваше пред уютен огън, и затвори очи. Едрите гърди потрепериха два-три пъти като развени от бриза платна и после останаха неподвижни.
Всичко бе приключило.
— Е… — Смигинс прокара ръка през очите си.
— Какво? — картината въобще не трогна Блакстрап. — Звярът пукна. Крайно време беше. Страхувах се, че ще се наложи да следваме проклетото същество през половината остров, защото това няма какво друго да е, освен остров. Какво ще кажеш, Смигинс, да измислиш име на това място? Така ще попаднеш в енциклопедията, а това ще ти хареса.
— Бих се задоволил и с бележка под линия — промърмори Смигинс суховато.
Блакстрап се намръщи насреща му.
— Какво каза, Смигинс?
— Нищо, капитане. — Помощник-капитанът си пое дълбоко дъх. — Може да отрежем част от месото.
— Аз ще се погрижа — обади се Томас. — Тъкмо ще напълним трюма на кораба. Ще ни стигне да обиколим Африка.
Блакстрап погледна към неподвижното тяло.
— Как мислиш, Смигинс? Да вземем ли някои от тези кости с нас?
— Не е лоша идея, но нека първо видим какво друго ще намерим. Според мен живите екземпляри са доста по-ценни.
Смълчаното, неподвижно и засега недокоснато същество, което бяха проследили, го смущаваше. Беше умряло с прекалено много самообладание за едно животно.
Или ние не умираме с достатъчно, мина му през ума.
— Виж, кожата — заговори той, по-скоро за да отклони мислите си, — тя наистина може да се окаже ценна. Представяш ли си какви уникални ботуши ще излязат от нея?
Блакстрап не му обърна внимание. Забелязал психическото състояние на някои от хората си, той гневно се насочи към тях.
— Какво става? — Завъртя се бавно в кръг, оглеждайки мъжете един по един. — Кога за последен път някой от вас е плакал заради умиращо куче?
— Никога не съм чул куче да изпее собствената си лебедова песен, капитане.
Блакстрап изгледа свирепо О’Конър.
— Така ли? — Капитанът измъкна един от ножовете, препасани на кръста му, приближи и го опря в брадичката на моряка. — Ти си чудесен ирландски тенор, господин О’Конър.
Морякът нервно погледна острието.
— Не знам, капитане… Някои казват, че…
Острието се заби леко в гърлото на ирландеца и той трепна.
— И аз го твърдя. Хайде, господин О’Конър, изпей ни една песен.
— Какво? Сега? — смая се морякът.
— Да. Не искаш ли да ни изпълниш твоята лебедова песен?
О’Конър се потеше обилно и то не заради влагата.
— Капитане, аз…
Блакстрап отдръпна острието.
— Какво, не представлява интерес ли? Е, тогава изпълни нещо по-живо. Нещо, с което да зарадваш другарите си. — Отново огледа лицата. — Тази проклета гробница би се разведрила от една-две песни.
— Да, разбира се.
С тези думи О’Конър подхвана жива песен, която моряците харесваха. Блакстрап сякаш не му обръщаше вече внимание. Гласът му някак се усили, а изпълнението стана по-сигурно. И други от екипажа се присъединиха към него с мощните си гласове.