— Чуй ги само. — Шремаза говореше в сянката на дървото, където стоеше семейството й, грижливо пазено от половин дузина застанали нащрек хора. — Вдигат прекалено много шум. — Огледа се притеснено наоколо. — Прекалено много.
— Знам. — Като изви глава и врат, Хисаулук огледа въжетата, опасали тялото му. — Трябва да се освободим преди…
Шумът от прекършени клони го прекъсна. И четирите струтиомимуси мигом се обърнаха към източника на звука. Но се оказа само дребно безвредно същество, побягнало от гръмогласното пеене. Хисаулук леко се отпусна.
— Не само вдигат прекалено много шум — продължи Шремаза, — а и съвсем наскоро имаше смърт.
Тя кимна към неподвижната патечовка. Тялото, подобно на душата, ограничавана доскоро вътре, сега бе намерило покой.
— Нищо не можем да направим. Не можем да ги предупредим, защото не ни разбират, а и дори не се опитват.
— Ще видят те какво ги чака — отбеляза Аримат.
— Да, ще видят. — Хисаулук се загледа към вътрешността на гората. — Просто предпочитам да съм някъде другаде, когато това стане.
IX
— Добра работа. — Блакстрап отстъпи назад и огледа направеното дотук. — Какво ще кажеш, господин Смигинс?
Помощник-капитанът изрази одобрението си.
— Яко заграждение, капитане. Когато свършим, ще се превърне в отличен базов лагер за изследване на околните места.
Кръглото заграждение върху билото на нисък хълм се намираше насред костницата. Издигнаха го от огромни ребра, събрани наблизо, като ги овързаха с лиани. Така изградената защитна стена щеше да образува непробиваема бариера. Основите на ребрата бяха вкопани дълбоко в земята, а острите им ръбове стърчаха навън. Наистина само глупаво същество би направило опит да прескочи препятствието.
Възнамеряваха да напълнят форт Дракон, както единодушно нарекоха укреплението, с плячка от териториите, които предстоеше да изследват, фактът, че досега не бяха зървали никаква плячка, ни най-малко не ги обезкуражаваше.
Украсиха единствената порта от кости с чифт черепи, също набавени от огромната гробница. Макар семейството струтиомимуси да забеляза с какво злорадство бяха окачени черепите, никой от тях не трепна. Костите не бяха плът и използването им не бе непознато за цивилизованите обитатели на Динотопия. Всъщност представляваше напълно приемлив начин да се отдаде почит на покойниците.
Хисаулук обаче се съмняваше доколко похитителите им са посветени в ритуала. Така или иначе обаче това бе първата цивилизована постъпка, която предприемаха.
И, слава на небесата, бяха спрели да пеят.
Хората построиха временното си убежище прекалено скоро след случилото се, за да възцарува някакво спокойствие. Опасността само бе отложена, а не избегната. Хисаулук и семейството му продължаваха да са нащрек.
Мъгла и нощ погълнаха Дъждовния басейн и покриха всички обитатели с влажна тъмнина. В укреплението на пиратите гореше огън, достатъчно горещ да прогонва изпаренията. Настанилите се близо до него се редуваха да сушат дървата, накършени или отрязани от околността, само за да ги хвърлят по-късно в пламъците.
О’Конър се чудеше как да въвлече помощник-капитана в разговор. Кимна към тихо бъбрещите струтиомимуси.
— За такива смешни животни са доста гласовити. Какво предполагаш, че правят, господин Смигинс?
Отпуснал се на земята, помощник-капитанът не си даде труда да погледне нагоре.
— Кой знае, О’Конър? В природата на птиците е да издават звуци, а тези доста приличат на птици. Липсват им само пера и криле.
— Виждал съм десетки папагали, накацали на един-единствен клон — обади се намиращият се наблизо Томас. — Бъбрят като жени в пазарен ден.
— По някакъв начин са хубави, нали? — промърмори О’Конър, внимателно взирайки се в пленниците.
— Така е. — Всички се извърнаха към току-що приближилия се капитан. — Хубави като сандък с новоизсечени монети. Те ще се превърнат в нашето състояние. Е, добре ще е да заловим още едно-две и то по-големи. Тогава вече ще бъда напълно доволен.
Необичайно студен повей от сух вятър премина през лагера, от което нервите им се изопнаха, а косите им щръкнаха. Томас неспокойно огледа небето.
— Не ми харесва този вятър, капитане. Бурята вероятно още е някъде наблизо.
— Забрави проклетата буря, Томас. Тук сме в безопасност, а онези на борда ще се справят. Тъкмо тази буря ни докара до тази земя. Лошият късмет се превърна в добър, ако питаш мен. — Огледа дърветата, чиито корони се виждаха над заграждението от кости. — Ще отбележим точно географската дължина и ширина. Това ще се превърне в наша лична ловна територия и оттук ще снабдяваме зоологическите дружества и научните институти по света. Да не говорим за бездействащите богаташи, нали? Не си ли представяте как самата кралица разхожда на каишка, покрита със скъпоценни камъни, някой по-малък екземпляр от нашите красавци? — Срита леко помощника си. — Как мислиш, господин Смигинс? След години, прекарани в плячкосване на стоки и пари, изведнъж процъфтяваме от успешен бизнес с домашни любимци.